Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Януш отпуска ръце на волана. Ще отиде до Градския съвет да разбере какво му се полага. Не иска да купува нищо на черно. Не е в негов стил да нарушава закона. Нагласява огледалото за обратно виждане и си представя как потегля надолу по хълма.

— Тони ли? Ами да, мога и да го питам, но мисля, че ако бъда пестелив, ще се справя.

— Вие двамата не искате ли по чаша чай с бисквити? — пита ги Дорис, наведена през отворения прозорец от страната на шофьора.

— Бих убил за един чай — отговаря Гилбърт.

— Да, благодаря — кимва и Януш.

Двамата излизат от колата и обикалят около нея още веднъж. Гилбърт потупва Януш по гърба.

— Ах ти, проклет късметлия такъв! Ама без да се засягаш. Че защо да не станеш бригадир? Ти работиш ужасно много. Но тъкмо това не ви разбирам на вас чужденците. Предполагам, че си нямате друго в живота. — Той тръгва към къщата, без да спира да говори на Януш през рамо. — Ние нямаме желание да работим постоянно.

— Просто искам да си върша работата добре — казва Януш. — Ако произвеждаме повече, тогава…

Кани се да последва Гилбърт в къщата за чаша чай, когато вижда Аурек да тича нагоре по улицата. Момчето като че ли плаче. Препъва се, докато бяга. Щом се приближава, Януш вижда ясно зацапаното му от сълзи лице. Изглежда така, сякаш е паднал лошо. Късите му панталонки са целите в кал, а ризата му е озеленена.

— Какво се е случило? — пита Януш, но детето заравя глава в стомаха му и забива юмруци в тялото му.

Януш се навежда.

— Какво има? Какво се е случило? Защо целият си изцапан с кал? Аурек? Кажи ми. Някой да не ти направи нещо? Кой те нарани? Къде е майка ти?

Онова, което казва Аурек, оставя Януш без дъх.

— Не разбирам. Кажи ми пак. Но бавно.

Аурек повтаря същата история.

— Сигурен ли си?

— Видях ги.

Януш пуска момчето. Усеща как кръвта нахлува в главата му.

— Идваш ли? — Дорис извиква някъде от къщата. — Побързай, че чаят ще изстине.

— Момчето е имало премеждие на някакво дърво и се е уплашило — обяснява той, като влизат в дневната на Дорис. — Явно за малко не е паднало.

Тя разрошва косата на Аурек.

— А къде е майка ти?

— Скоро ще си дойде — казва Януш. — Той е изпреварил останалите. Нали така, синко?

Януш задържа погледа си върху Аурек твърдо, но той не отговаря. Дорис му дава филийка хляб с конфитюр и любимата му играчка трактор. Януш пие тъмен чай и яде бисквити. Говори за скоростни кутии и свещи и как се разглобява четиритактов двигател. А през цялото време неговото собствено сърце проскърцва и засича — като двигател, от който е протекло масло.

— Мисля да прибера момчето вкъщи — казва той и се изправя.

— Кажи на твоята Силви да го изкъпе, като се прибере — заръчва Дорис. — Окалял се е като куче през зимата.

Януш не си прави труда да отмие калта от Аурек. Слага го да спи с дрехите и му казва да си стои в стаята. Детето погалва ръката му и той го целува нежно по челото.

— Ще се оправим. Не се тревожи. А сега заспивай, аз ще съм долу.

Не знае какво да прави, така че излиза объркан в градината и започва да плеви лехите. Това поне си казва, че прави, докато всъщност не спира да къса цветовете и да изкоренява любимите си растения. Той е непохватен и немарлив, но усещането да изтръгва венчелистчетата и да прекършва зелените стебла му доставя удоволствие.

Какъв е глупак. Това вероятно продължава от месеци. Нито веднъж не си е помислял, че Силвана е способна на нещо подобно. Как може да е бил толкова сляп?

Опитва се да изтръгне един корен киселец, но той се е хванал дълбоко в земята и затова отива до туфа от любимите му ириси и ги стъпква с пета. В едно нещо е сигурен — тя няма да му отнеме сина. Няма Тони да отгледа неговия син.

— Добре ли си? — Гилбърт се подава над оградата. — Ян? Наред ли си, приятел?

— Много съм добре — отвръща Януш.

— Жена ти прибра ли се вече?

— Не. Но я чакам. Скоро ще се прибере, благодаря.

Леко се покланя и се обръща да влезе в къщата, като смазва една леха с цариче по пътя си.

В кухнята изнамира бутилката вино, която Тони им е донесъл. Иска му се да я изхвърли, но в момента има нужда да пие, а и защо да не изпие неговото вино? Отваря го, изпива една чаша и решава, че горчи. Излива остатъка в мивката и отново излиза навън, влиза в парника, сяда на пода и обляга глава на ръцете си. Миризмата на чугун от работата му се е просмукала в кожата.

Поглежда нагоре и вижда Гилбърт да стои над него.

— Наистина ли си добре?

— Не — отговаря Януш. — Аз съм пълен глупак.