Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

През същия този ден Януш стоеше на покрива на плевнята и пренареждаше разместените червени керемиди, когато чу звук от мотор да се задава откъм хълма към фермата. Бързо се плъзна надолу, слезе по стълбата, прикри се в сенките и проследи как мотоциклетът пресече бялата каменна алея, разнасяйки облаци прах високо във въздуха.

Януш внимателно заобиколи плевните и видя Бруно да слиза от мотора и да минава през двора. Полетата зад фермата го изкушаваха. Никой няма да го намери там горе. А може да се скрие и вътре в плевнята. Може да се запилее целия ден и да не излезе, докато Бруно не си тръгне. Но не, искаше да разбере за какво става въпрос. Щеше да се срещне с приятеля си отново и да му обясни, че остава.

Завари Бруно да пуши цигара и да говори с Елен с онзи висок и игрив тембър, който използваше за пред жените. Януш ускори крачка и застана между тях.

— Бруно.

— Януш? Елен тъкмо ми казваше, че не си тук. Довечера има кораб, който отплава за Саутхамптън. Британците взимат със себе си и полски войници.

Януш погледна Елен и каза:

— Аз няма да дойда.

— Нямаш избор, приятелю. — Бруно пусна цигарата си и стъпка угарката. — Германците се придвижват надолу през Франция. Ще бъдат в Марсилия, преди да се усетиш. Съжалявам, Ян, но трябва да дойдеш с мен. Събирай си нещата. Трябва да тръгнем веднага.

— Какво каза той? — попита Елен. После се отдръпна от него. — Виждам го в очите ти. Тръгваш, нали?

— Не, аз…

Тя го удари в гърдите, извърна се и забърза към къщата.

— Съжалявам — каза Бруно.

Януш не му обърна внимание. Тръгна след нея и я настигна на портата.

— Почакай.

— Защо?

Тя се срина в ръцете му и зарида.

— Ще се върна. Обещавам.

— Трябва да се върнеш — прошепна тя, вкопчена в него.

Непоклатимата храброст в гласа й му напомни за Силвана.

Това ли щеше да бъде за него войната — низ от сбогувания?

— Трябва да се върнеш — отново каза тя. — Без теб ще умра.

— Кълна се, че ще се върна при теб.

Тя вдигна очи.

— Ще бъда тук. Ще те чакам.

Януш я пусна и тя се обърна, влезе в къщата и затвори вратата след себе си. Той се опита да запамети този момент в ума си, да си изгради неин образ — колко красива беше косата й; начинът, по който раменете й се извиваха, както се беше прегърнала сама; решителната й крачка, докато влизаше вътре.

— Ще се върна — рече той на дървената входна врата. — Обещавам да се върна.

Нямаше какво да вземе със себе си, само дрехите на гърба си. Върна се при Бруно и се качи на мотоциклета зад него. Завиха зад ъгъла и черни тополи скриха фермата от погледа. После той се съсредоточи в пътя пред тях.

Един въглищен товарен кораб щеше да ги откара до Великобритания. Отплава с множество чужденци на борда.

Бруно и Януш бяха разпределени долу в трюма, ядяха корав кашкавал от металните кутии от порциона, който им беше раздаден, седяха на метални скари рамо до рамо, наблъскани с тълпи от мъже, които говореха за обичната си Полша.

Януш взе назаем английски пътеводител на полски от група мъже, единствената подобна книга от стотици други, която си предаваха един на друг като Библия. Започна да я изучава и да учи изрази, като си ги мънкаше под нос.

„Добро утро. Как сте? Знаете ли как да стигна до пощата?“

С Бруно бяха назубрили диалози на английски за това как да си купят чадър или да посетят лекарски кабинет.

— Само това ли правят във Великобритания? — попита Януш, докато подаваше книгата на друг войник.

Бруно сви рамене.

— Не знам. Научих още едно: „Мога ли да си купя билет за танците довечера?“. — Той се ухили. — Това ще ни бъде от полза. С всички онези английски момичета.

Януш опря глава на ръцете си и се замисли за Елен. Сви се на кълбо и започна да се люлее, безпомощен като дете с болки в корема. Тогава в обърканите дебри на мислите му се появиха Силвана и неговият син. Бръкна в джоба си да извади снимката й, но не я намери. Помнеше, че Елен му я върна, но какво беше направил после с нея? Сигурно я е забравил.

В Атлантика се изви буря и корабът се люшкаше и блъскаше в огромните вълни. Януш беше убеден, че няма да стигнат до Англия — дома на лекари, танцьорки и продавачи на чадъри. Беше убеден, че ако не бурята, то патрулиращите германски кораби ще ги потопят.

Навсякъде около него долу в каютите, където боботенето на двигателите беше оглушително, царяха изблици на недоволство и пристъпи на морска болест. Януш седеше тихо, наблюдаваше безименните лица, тиловете на главите им, блъсканицата от мъже, всеки от тях покрит със слоеве прах от черни въглища. Корабът се вдигаше и спускаше, и пъшкаше, а мъжете се лашкаха напред-назад в мрака, стотици полски момчета, които се блъскаха като чували с картофи по широка орна земя.