Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Какво е това?

— Одеяло. Какво готвиш?

— Ечемичена супа.

— Имаме ли някакво месо?

— Не. Днес не.

— Тази седмица всеки ден ще имаме месо.

— И как така?

Носи най-хубавата си рокля и обувките, които той й е купил, белите. Изглежда много елегантна, ако оставим настрана пръските от супа по обувките. Той плъзга ръка на кръста й. Чувства се щастлив да я държи в ръцете си — неговата съпруга, която би направила всичко да предпази сина им. Така я вижда той. Като войник, който би убил за страната си. А нейната страна е синът им.

При все това, въпреки че Силвана стиска зъби пред света и изпъва гръб като железен стълб, той знае, че тя е крехка. Направена е от най-тънката яйчена черупка, твърдостта й е само обвивка, която може да бъде счупена и при най-малкото непохватно движение. Представя си я как седи на седалката до шофьора със сключени длани, изглежда съвестна и почтена.

— Получих повишението. — Януш усеща как скулите му се размърдват, а на лицето му цъфва неочаквана усмивка. — Чакай, и това не е всичко. Искаш ли да ти кажа откъде имам одеялото? То е, за да завиваме коленете ти, когато те водя на разходка с колата.

Тя се обръща, а от дървената лъжица в ръката й капе супа по пода. Той я взима и я връща обратно в тенджерата.

— Купих кола.

— Как така кола?

Аурек е седнал под кухненската маса и си играе с тесте карти от цигарени кутии.

— Чу ли какво казах? — Януш пита момчето. — Имаме си кола. Семейство Новак вече тръгват по света.

Аурек се измъква изпод масата и Януш протяга ръка към него. Момчето пъхва ръце в джобовете си. Баща му си спомня как самият той, когато е бил малко момче и баща му е заставал над него, го е обземало смесено чувство на страх и любов. Опитва се да смекчи гласа си. Да не се налага чак толкова.

— Кола ли? — чуди се Аурек.

— Точно така. Имаме си кола.

Януш нежно слага ръка на корема на Силвана.

— Имаме нужда само от…

— Знам.

— И?

Тя свежда поглед и прехапва устни. После вдига големите си кафяви очи към него и кимва.

— Добре. Ще опитаме.

— Наистина ли?

Той е толкова изненадан и изпълнен с благодарност, че извиква от радост и показва няколко стъпки от мазурка, като рипа с крака и пее, което пък кара Аурек да се разкикоти.

Януш се спира и оглежда семейството си, живота си, малката кухня. Масата, с трите стола към нея, заема почти цялата стая. Течащото кранче, което някой ден трябва да поправи, издава непрестанен дрънчащ звук в керамичната мивка. Поглежда през прозореца към типичната градина от предградията. Може и да не е голяма градина, но моравата е равна и без плевели, цветните лехи са разцъфнали тази пролет, а зеленчуковата градинка прелива от изобилие. Аурек издава звуци като от мотор, „брръм“, „брръм“, и се люлее от крак на крак. На печката ечемичената супа, гъста и кафява, бавно изкипява.

— Имаш оцапано на бузата — казва Силвана и го забърсва с пръст. Той усеща нежността в този жест. Сеща се за Елен. — Готово. Това го няма вече.

Януш поглежда към сина си и гальовно разрошва косата му.

— Аурек, наистина мисля, че порастваш.

После се присяга зад Силвана и изключва печката.

Силвана отваря едно чекмедже и вижда червената си забрадка. Не я е носила, откакто Дорис боядиса косата й и й показа как да я накъдря и да си прави модерна прическа. Под забрадката има малка розова кутийка. Тя я взима, отваря я и опипва с пръст диафрагмата вътре. Дорис й беше помогнала да си я намери. Беше й дала името на един лекар.

— Отиди да се срещнеш с него. Той ще ти даде нещо. Някои от тях не обичат жените да вземат нещата в свои ръце. Мислят си, че се опитваш да избягаш от задълженията си. Наприказват ти всички онези глупости за броя на населението и ролята ти на майка. Този обаче е както трябва. Аз извадих късмет. Родих Джина, а после Гилбърт никога не ме е закачал за тези неща. И без това вече сме твърде стари. Сега чакам внуци.

— Аз си имам сина ми — каза тя на лекаря. — Достатъчно ми е да се грижа за него. Не мисля, че бих могла да се справя с още едно дете.

— А мъжът ти добре ли се отнася към теб?

— Да. Да, той е много добър съпруг.

„Попитай и за мен, мисли си тя. Попитай дали аз съм добра съпруга и ще ти кажа, че съм лъжкиня и измамница.“

— Той също не иска още деца, така ли?

— Да, и двамата смятаме, че синът ни ни стига.

Той кимна и й написа рецепта. На дясната му ръка липсваше половин пръст, а на опаката страна на китката имаше белег. Държеше писалката си по особен начин и пишеше бавно.