Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Началникът му казва, че е в правото си. Той има да ръководи фабрика и не дава и пукната нара, ако местните смятат, че чужденците им крадат работата.

— Само не им пипайте жените. Знаем ви вас от Континента. Същински разбойници сте, по-голямата част от вас — смее се той и потупва Януш по рамото. После отпрашва навън и го оставя сам в стая с шест безмълвни пишещи машини и шест кикотещи се секретарки, които го гледат, все едно е полски Казанова в син гащеризон. Почти целият следобед минава, докато руменината от стеснението отстъпи пред естествената бледност на страните му.

Януш винаги е вярвал в това, че нещата си идват на мястото. Умее да проявява търпение и смята, че накрая честността и почтеността ще бъдат възнаградени. Тази му увереност идва от баща му и дядо му. Той е един от синовете на Полша и е твърдо убеден, че по един или друг начин правилното поведение винаги бива поощрявано.

Както поток, който бавно струи над речни камъчета и ги заглажда и оформя, така и вярата на Януш е бавна и несекваща сила, която хладнокръвно минава през живота му и го трие, преобръща и извайва. Така че, когато в деня, в който повишението почти е ясно и на него му се предоставя възможност да купи автомобил, той изобщо не е изненадан.

Колата е черен „Роувър“, принадлежал на учител и съпругата му. Направена е през 1940-а, има четирискоростна кутия, спукан радиатор и две спукани гуми. През 1943-та жената на учителя шофирала в снежна буря и се блъснала в един дъб. Оттогава е извън движение, под брезент в хамбар. Януш дочува историята от някакъв мъж в обедната почивка.

Обръща се към мъжа, който пие чай от манерка, и му предлага един от сандвичите си.

— Със сирене са — казва Януш учтиво.

— Сирене ли?

— Да. Истински чедър. От Кооперацията. С маргарин и тънко нарязан лук.

— Сирене, а? Добре тогава. Ще опитам, ако позволиш.

В този ден Януш си тръгва с адреса на учителя и това си е струвало обяда му.

Не повдига брезента. Заоблената форма на колата отдолу му е достатъчна да се размечтае за разходки из провинцията, пикници с Аурек и Силвана, как кара момчето на училище и как пътуват до морския бряг в неделите.

— Ще я взема — потвърждава Януш.

— Най-напред пийни чаша чай, друже. Няма закъде да бързаме.

Януш е седнал на голяма маса в трапезарията. Поглежда през прозореца отвъд каменния вътрешен двор към градина с морава, оградена с лехи от жълти и червени лалета, а зад тях — храсти и дървета. Подът на кухнята е с черно-бели плочки, като този в кухнята на родителите му в Полша, и има огромна готварска печка, отрупана със съдове. Над нея е окачена полица за подправки, отрупана с бебешки дрешки.

— Тъкмо ни се роди четвъртото — казва учителят, проследил погледа на Януш. — Опасявам се, че малкият има някои проблеми. Продаваме колата, за да си позволим почивка за съпругата ми. Трудно й е да приеме детето.

Януш не знае какво да каже. Кимва неуверено.

Мъжът премества чайника на котлона.

— Значи ще можеш да я стегнеш сам?

— Мисля, че да.

Съпругата на учителя идва и предлага на Януш кифла със стафиди към чая. Лицето й е издължено и сбръчкано от умора. Отмята къдравата си кафява коса от лицето, прибирайки паднали кичури зад ухото си — жест, който непрекъснато повтаря, докато говори, — и разказва за Русия и атомната бомба, а Януш любезно й обяснява, че е поляк, не руснак.

— Мисля, че би било катастрофа, ако Русия притежава такава бомба. Някой ден Полша пак ще си бъде Полша, а руснаците ще си тръгнат — казва той и веднага се разкайва за решителността в гласа си и за вълнението, което не е имал намерение да показва.

— Да, да — отвръща съпругата на учителя. Усмихва му се така, сякаш не е разбрала докрай сложността на разговора. — Но ние трябва да оставим хората да поемат властта. Да последваме модела на руснаците независимо дали ни харесва, или не.

Януш е отишъл там да купува кола, а не да разисква политиката. Яката го стяга, но устоява на желанието да я разхлаби.

— Всичко опира до възприемането на нещата — включва се учителят. Очилата му или са кацнали на носа, или ги отмята назад към главата си, в непокорните червени къдрици на косата си. — Тази страна още преминава през ада, дордето пребори мирното време. Трябва да намерим начин да дадем на хората нещо, което да осмисли живота им.

От някоя друга стая долита звук от пронизителен бебешки плач, при което съпругата хваща главата си с ръце и неочаквано изпищява. Учителят сваля очилата си и ги избърсва.