Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Аурек там вътре ли е?

Аурек застива. Чул е мъжки глас, а после майка му отговаря:

— Да, да, крие се. Но скоро ще излезе.

— Не се тревожи. Можем да дойдем и друг път. Сигурно той ще поиска да дойде да си поиграе в магазина за животни, нали?

През една дупка Аурек вижда Питър и баща му, застанали един до друг.

— Защо не се вмъкнеш вътре при него? — пита бащата.

— Тате, ясно ти е, че не мога да се провра през тази дупка. Ехо, Аурек! Ще излезеш ли?

Аурек обмисля какво да направи. Ще се радва да види Питър, но не е лесно да се преобрази от глиганския си облик. Все още не може да се превърне в момче.

Наблюдава как Тони Бенетони се е ухилил на майка му. Оттам вижда зализаната лъскава коса на мъжа, големия му нос и белите зъби в отворената му уста. Питър смуче розова пръчка карамелен бонбон. Аурек чува майка си да се извинява и вижда как се отдалечават. Започва да грухти и ръмжи, да вие и да рие в пръстта като ранено животно.

След като си тръгват, Силвана слага цветята, които е донесъл Тони, в буркан от сладко на перваза на прозореца и известно време ги нарежда, като премества една далия, а после друга, сякаш аранжира сложна цветна композиция, докато в действителност всички цветя са бели.

Не си спомня последния път, когато някой й е носил цветя. В бабиното й село далиите се знаеха като цветя на ергените. Да подариш бели далии на девойка беше начин ергенът да й покаже, че я харесва. Тя се замисля за тази идея, но после я отхвърля като смехотворна. Той, разбира се, не познава полските обичаи.

На сватбата си имаше бели цветя — букет от благоуханни карамфили. Бащата на Януш ги отглеждаше в градината си. Тя премества цветята от перваза на кухненската маса и се качва по стълбите с чаша чай за Януш.

— Буден ли си?

Януш се размърдва в леглото, сяда и се прозява.

— Много ще се радвам, ако вече не вземам нощните смени. Не обичам да проспивам следобеда. Някакви гласове ли чух долу?

Тя оставя чашата, присяда на ръба на леглото и отново се замисля за цветята.

— Тони доведе Питър да си поиграят с Аурек. Но той беше в убежището в дъното на градината и отказа да излезе. Тони и Питър си тръгнаха преди минута.

— Ще ми се Аурек да е малко по-учтив. Това момче е единственият му приятел. Мисля да разруша убежището.

— Това ще е неговото наказание ли?

— Заради поведението му в училище ли? Не. Не смятам да го наказвам. Мислех си да разваля убежището и да му построя къщичка на дървото.

— Къщичка на дървото? — усмихва се Силвана. — Той много ще се зарадва.

— А къде е Аурек сега?

— Все още в градината. Защо?

— Защото те искам само за себе си за мъничко.

Той я целува и я придърпва към себе си.

— Ти си всичко, което искам — шепне в ухото й. — Знаеш го, нали? Теб и момчето.

Очите му са толкова сини и ясни, блестят с особена искреност, която я засрамва.

Тя затваря очи и го принуждава да замълчи с целувка, притискайки се в топлото му тяло, но спомените я връхлитат като вълци в гората, същите онези спомени, които нахлуват в сънищата й. Простенва и Януш погрешно го изтълкува като звук от удоволствие. Прехвърля я под себе си, а тя налага на тялото си да се подчини на неговото. Единствено умът й остава назад. Вкопчва се в него, тялото й се извива около него, а признателността предизвиква у нея неподозирано желание и я отвежда към място, в което спомените я напускат и оставят сама, където за един кратък миг е истинска и цяла, точно както е била преди войната.

— Благодаря ти — казва му после.

Лежат един до друг и дишат тежко.

— Какво искаш да кажеш?

Тя самата се замисля. За какво му благодари? За това, че я е любил? Или за това, че й е помогнал да забрави, макар и мимолетно, онези спомени, които са влезли под кожата й?

— Не знам. За това, че ни намери, предполагам.

После става, увива се в чаршаф и повдига завесата, за да погледне в градината и да провери дали Аурек е добре.

— Обичам те — казва Януш, като се изправя и се протяга да си вземе цигарите. Тя се обръща и го поглежда.

— Благодаря ти — повтаря и двамата се засмиват.

— Върни се в леглото.

Тя се сгушва в ръцете му и гледа как пуши, а на устните му играе лека усмивка.

„И аз те обичам“, казва на себе си и затваря очи.

По-късно, след като Януш е отишъл на работа, Силвана провира ръка в убежището като котка, която търси мишка. Аурек удря ръката й. Тя успява да сграбчи пръстите му и го издърпва през счупените дървени дъски. Ръцете й предпазват главата му, докато измъква първо едното, а после другото му рамо през дупката, и накрая и краката му се измъкват навън върху мократа трева.