Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Тя беше по-възрастна от Силвана, но дори в това отвратително време, загърната с мъжко палто и обута в селски ботуши, излъчваше някакво изящество. Около нея струеше аура на изтънченост, която караше Силвана да я вижда не каквато е, с парцаливи дрехи и бледо лице, а такава, каквато би могла да бъде и вероятно е била — превзета красавица с начервени устни и диаманти в косите.

— Хайде де — викна жената и се намръщи така, че тънките й вежди се извиха. — Вдигай си задника и се размърдай.

Силвана се поизправи и се опита да си оправи косата.

— Остави ме на мира. Просто се махни.

— Няма да се махна. Ако не станете, ти и детето ще умрете от шибания студ. А какъв смисъл има да оставяте тези одеяла да стоят в калта? Вземи ги и го увий с тях. Изглежда почти замръзнало.

Нещо в гласа на жената и ясният й заповеднически тон накараха Силвана да стане и да вземе одеялата.

— Името му е Аурек — казва тя и повдигна момчето, за да може жената да го види. — Това е синът ми. Аз съм му майка. Бях го загубила, но го намерих.

— Така ли? Ами ти си най-окаяната майка, която някога съм виждала.

Жената й подава чифт ниски кожени обувки с връзки.

— Ето, вземи ги. Не можеш да вървиш боса, ще измръзнеш. Само тях имам. Това са обувки за танци, макар че с тази рана на глезена не изглежда, че ще затанцуваш скоро.

Името й беше Ханка. Каза, че е пяла по заведения във Варшава, и изреди имена на места, които Силвана не беше и чувала.

— Тъкмо щях да направя големия си пробив и да пея с американски оркестър, когато Хитлер ми обърка цялата работа. — Ханка се засмя. — Имаш късмет, че ме срещна. Аз ще се погрижа за теб. За теб и за клетото ти бебе.

Те тръгнаха заедно по калните пътища и безкрайните пътеки, докато накрая Ханка не склони един фермер да им позволи да останат в плевнята му.

— Имаш ли някакви пари?

Силвана поклати глава. Беше изхарчила спестяванията им с Януш за билетите за автобуса и храна за из път.

— Ами бижута?

Силвана погледна венчалната си халка. Попипа шията си и докосна малкия стъклен медальон, който той й беше дал, а после отвърна:

— Не.

Ханка се намръщи и сложи ръце на хълбоците си. После сграбчи ръката на Силвана.

— Дай ми пръстена си. Трябва ни храна, нали така? Затова ми дай пръстена си.

Силвана гледаше как Ханка подава венчалната й халка на фермера.

— Само това ли е? — попита той.

Ханка постави ръка на бедрото си и го изгледа многозначително.

— А какво друго искаш?

Тя се отдалечи, а той я последва в конюшните. Силвана остана да чака в двора на фермата. Малко по-късно фермерът излезе, като затягаше колана на бричовете си, и им каза, че могат да останат колкото искат.

— Ооо, не гледай така разтревожено — каза й Ханка по-късно, след като жената на фермера безмълвно им беше донесла супа от червено цвекло и горещ чай. — Теб няма да те докосне. Казах му, че си забранена територия. Трябва да се отракаш малко. Харт духа . Означава силен дух. Това ти трябва, Силвана. Ако трябва, аз мога и да се продам, но аз съм си аз. Правя това, което пожелая. Но виж се ти. Нека позная. Омъжила си се за селяк и това ти е детето, за което се надяваш, че някой ден ще натрупа състояние за теб.

— Мъжът ми не е селянин — сопна се Силвана. — Той е инженер.

— Хитър селянин значи. И къде е той сега?

— Не знам — отговори Силвана. Опита се да не мисли за Януш, ами вместо това да се съсредоточи върху топлата чаша в ръката си и парата, която се надига от нея. — Ами ти?

— Шляхта — казва Ханка и отмята глава назад. Дворянство. И с това темата се приключва.

Плевнята, в която Силвана живееше с Ханка, дъщерята на дворянството, представляваше малка постройка със сламен покрив, направена от дърво и хоросан. Фермерът и съпругата му гледаха зайци за месо. През нощта около клетките идваха плъхове, но като вдигнаха леглата си нависоко, двете жени успяваха да ги държат настрана.

Грижеха се за животните във фермата, в замяна на което им даваха храна и подслон. Понякога, когато беше много студено, Ханка настояваше фермерът да позволи на Силвана и Аурек да спят при тях в къщата. Силвана не искаше. Знаеше, че жената на фермера не я харесва особено.

Фермата беше отдалечена на километри от други села, но въпреки това всеки път, щом жената на фермера я заговореше, ставаше въпрос за германски войски и как не би скрила двете жени, ако дойдеха в къщата. Силвана си мислеше, че е само въпрос на време да ги открият. Стопанката им беше казала, че някакви жени от съседното село са били изпратени да работят в германски стопанства. А децата им били отнети от тях.