Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Бруно беше по-силен. Твърдеше, че имат дълг към Полша да останат свободни. Ако начинът да го постигнат беше да се крият, така да бъде. Единственият им шанс беше Франция. Там ще ги обучат да се бият и те ще разбият както германците, така и руснаците.

— Мен ме пази медальонът на майка ми — обясни Франек. Той имаше верижка на врата си и им показа малкия сребърен диск, който висеше на нея. Седяха в една плевня и чакаха водачът да дойде и да ги отведе до следващата сигурна къща. Навън вилнееше вихрушка, плевнята скърцаше и се люлееше като лодка в бурно море. — Свети Севастиан ще ме преведе през това. Господ няма да ме привика все още. Той вика онези, които обича, но още не е готов за мен.

Бруно потупа мешката си и каза:

— Аз съм се застраховал. Имам няколко хубави златни часовника и копчета за ръкавели за изтъргуване. А и няколко килограма брашно. Ами ти, Януш? Теб какво ще те спаси?

Януш се загледа в краката си.

— Имам ботушите си. Но не мисля, че ще ме спасят. Всъщност тъкмо те ме убиват.

Бруно и Франек го изгледаха. После Бруно се разхили и Франек се присъедини. Цели трийсет секунди по-късно Януш внезапно се разсмя.

Много време беше минало, откакто нещо му се бе струвало забавно.

Няколко седмици по-късно те стояха на брега на замръзнала река и се готвеха да напуснат Полша и да преминат в Румъния. Страняха от пълните с войници градове, а през тази нощ водачът им ги беше прекарал няколко километра покрай брега на реката. Вече на разсъмване Януш усети гръдния си кош да се вкочанява, все едно ризата му беше прекалено тясна. Той разкопча палтото си и разхлаби връзката на врата си, но вцепенението се разпростря към главата му и притисна очите му. Напускаше родината си и не знаеше дали някога ще се върне. Зад него се простираха равни полета, а отвъд тясната река отпред го очакваше гъста гора. Зачуди се дали да не се върне. Пак да прекоси Полша, на север, обратно при Силвана.

— Ще преминем пеша — каза Бруно, като го потупа по рамото и го изтръгна от мислите му. — Ледът ще ни издържи.

Само няколко минути по-късно, след като бяха пристъпили на леда и се бяха уверили, че е твърд под краката им, вече бяха преминали оттатък реката и тичаха към дърветата да се скрият.

Януш се спря и погледна назад към границата с неговата страна. Остана смълчан за миг, като на гроба на приятел. А после съвсем неочаквано усети в сърцето си силен трепет, надигаща се надежда. Без значение как беше очаквал да се почувства или какъв последен образ на родината си се бе опитал да запази в съзнанието си, тръпката от приключението го завладя и той се затича след останалите и навлезе сред дърветата, напред към бъдещето.

В убежището под земята мирише на дървесни корени и на Аурек това му харесва. Там той е скрит. Чува майка си да го вика, но си трае. Ако иска, може да дойде и да пропълзи при него. Могат да си седят вътре заедно, точно като едно време. Допирът й все още му липсва.

Вчера, в последния ден преди ваканцията, учителката го беше нарекла изчадие. Варварско изчадие, което трябва да бъде наказано за грубостта си. Накара го да си свали обувката и после го перна по краката с нея. Той я беше ухапал по ръката, беше грабнал обувката и беше хукнал. По-късно тя дойде в къщата им с превързана ръка. Врагът й каза, че съжалява и че Аурек ще си понесе наказанието.

На Аурек му е все тая. Те всички грешат. Той не е варварско изчадие, каквото и да значи това. Той е диво прасе, глиган. С черна гъста четина и влажна зурла, с която рови земята и намира корени в тъмнината.

Плюе на земята, топи палец в плюнката и маже калта по лицето си. През една дупка в метала вижда как Силвана се мръщи, докато оглежда градината.

Тя се приближава към убежището, но не се промъква при него. Започва да тропа по дъските на входа, с което предизвиква порой от капчици вода, които го измокрят. Аурек се рови в разкаляния под и се свива на кълбо.

— Аурек — извиква го Силвана. — Питър е дошъл. Връща дрехите ти. Няма ли да излезеш и да го поздравиш?

Аурек не й обръща внимание. Мечтае за всеобгръщащата защита на дърветата от миналото си. Дърветата в гората му шепнеха тайни в зелено, които можеха да строшат костите на онези, които бяха чужди. Разхождаше се между тях и долавяше думите им — както падащите листа, меки и отзивчиви.

Не му харесваше тази Англия, където трябва да носи ученическия си каскет с козирката напред, да седи изправен и да рецитира „Отче наш“ по памет. Не му е мястото в страна, където не може да си люлее краката в автобуса, където не бива да яде с пръсти и трябва да търпи удрянето с линия по кокалчетата на пръстите си в клас и да не може да отвърне. Отново разравя земята с пръсти и ядно изстъргва пръстта.