Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— А, не. — Силвана се намесва, качвайки се малко по-горе на стъпалата, за да си осигури по-удобен изглед към всички тях. — Не се ядосвайте на Питър. Аурек също не обича да ходи на училище.

— Той ми е приятел — казва Питър.

Силвана ненадейно харесва момчето. Ако е приятел на Аурек, значи е и неин приятел. Няма значение, че е дете без кой знае какви видими качества.

— Виня себе си за лошото му поведение — заявява Тони. Обръща се към нея така, сякаш са сами. — Никога не съм харесвал да ходя на училище и никога не съм го крил от Питър. Грешката си е само моя.

Изведнъж Силвана се сеща, че не му е предложила нищо за пиене. Януш ще го сметне за непростимо. Какво да бъде обаче — чай или шери?

— Нека ви направя чай.

Тя тръгва надолу забързано, но не преценява добре къде е стъпалото и политва напред във въздуха. Бащата на Питър я хваща.

Този мъж има силни ръце. Тя долавя лимонения му аромат. Мирише на чисто, на сапун. Какво, за бога, си мислеше тя? По бузите му чернее наболата му брада. Ослепително. Прочела е тази дума само преди няколко дни на филмов афиш.

Този мъж е ослепителен.

Не спира да говори, докато я изправя, като пренебрегва извиненията и притеснението й, все едно, че в ръцете му постоянно падат жени и й разказва как развъжда канарчета и притежава магазин за домашни любимци.

Значи не е оперен певец.

— Не, благодаря, много мило от ваша страна, но не бива да отнемаме повече от времето ви. Беше ми много приятно да си поговорим, госпожо…

— О, моля ви, казвам се Силвана.

— Силвана. Какво красиво име. Ще се погрижа Питър да върне дрехите, които сте му дали назаем.

Докато Силвана и Аурек ги изпращат до колата, Януш се появява откъм хълма след работа, с вестник и своя речник под ръка, и смръщено заради маслото и мръсотията лице.

— Това е съпругът ми — представя го тя, щастлива да зърне приветстващата усмивка на Януш. Чувства се изтощена от бащата на Питър и неговите непрестанни приказки, а също и от собствената си момичешка реакция към него по-рано. Има нужда съпругът й да е до нея. Той знае как да говори с хората. Тя отдавна е изгубила това умение.

— Каква прелестна гледка имате тук горе! — казва Тони на Януш, след като се ръкуват. — Винаги съм харесвал къщите на тази улица. Познавам едно семейство, което живее тук — Холборн, знаете ли ги?

— Дорис и Гилбърт? Семейство Холборн са ни съседи — отвръща Януш горделиво. — Да, познаваме ги много добре. Тук всеки си е сам за себе си, знаете как е. Но семейство Холборн са много приветливи.

— Трябва пак да намина към тях. Не съм виждал Гилбърт от векове. Предайте им поздрави, ако ги срещнете. Кажете им да ми се обадят, ако имат нужда от нещо.

Тази вечер Януш не се разгневява на Аурек. Никой не споменава бягството от училище. Вместо това Януш е доволен, че Аурек си е намерил приятел.

— Кара черно „Уолсли“, а? Не е лошо да имаш такава кола. Бих искал и аз да си имам собствена кола. Как мислиш, Аурек? Това ще си вземем един ден и ще мога да те карам до гората да си играеш.

Силвана се сеща как като млад Януш винаги е бил луд по колите. Това й припомня какви са били и двамата. Той не се е променил. Усеща нещо в себе си да се раздвижва, все едно някой е сложил ръка на сърцето й и я е стиснал. Това е любов. Не просто благодарност, а истинска любов.

— Изглеждаш различно — казва й той.

— Така ли?

— Да. Има нещо друго в теб днес.

Тя се разсмива. Звукът е типично женски. Усеща в себе си топлина, сякаш я е огряло слънце. Януш поставя ръце на талията й и я целува. Тя затваря очи и вдишва аромата на кожата му. Това я връща към брега на реката, там, където се бяха срещнали, към прашните седалки в киното в родния им град, където ръцете им се докосваха в мрака.

Възможно ли е наистина срещата с бащата на Питър — мъжа с чисто новата усмивка, да е разбила студения камък, сковал гърдите й за толкова дълго?

Силвана се отдалечи от останките от самолета и седна на един кръстопът до изоставена дървена ръчна количка и купчина разпилени одеяла. Стоя там много дълго време. Дъждът премина в лапавица. Тя облече коженото палто и сгуши детето си вътре. То плачеше пронизително и този звук й се струваше прекрасен.

Някой застана пред нея и тя вдигна поглед. Някаква жена се взираше в нея отгоре.

— Махни се! — настоя Силвана. — Махай се! Махни се от бебето ми.

— Не ставай смешна — сопна й се жената. — Не ти искам детето. Искам да се изправиш. Ще умреш, ако седиш тук в студа.