Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Ханка твърдеше, че това са само приказки и нищо повече.

— Виж какво, тази жена има нужда от нас. Вършим толкова много работа във фермата, колкото и те двамата. Няма да ни предаде на никакви войници.

— Просто начинът, по който ме гледа… Сякаш ме мрази.

— Ами много ясно, че те мрази. Ти си по-млада и по-хубава от нея. Добре, стой си в плевнята, ако искаш. Само че ако останеш, най-добре спри да хленчиш в съня си. Нямам намерение да се будя от кошмарите ти всяка нощ.

Силвана се изчерви силно, а другата жена протегна ръка и я погали по бузата.

— Всичко е наред, моя друга. Не ми обръщай внимание, миличка. Не исках да съм груба. Всички имаме кошмари. Тази война е най-лошата от всички. Кажи ми, какво толкова те разплаква?

Силвана разроши косичката на Аурек и се опита да потисне бликналите в очите й сълзи.

— Не знам — прошепна. — Май просто съпругът ми ми липсва.

Пред тях се простираха равни речни долини и необятни поля. В онези първи седмици от пътуването им на Януш му се струваше, че самият въздух е изпълнен с напрежение и опасност. Времето стана ужасно, извиваха се вихрушки, които беснееха и изкореняваха дървета, и закриваха изгледа с пелени от сив дъжд, така че често Януш виждаше само на няколко метра пред носа си. Появиха се и снежни бури, студът пронизваше костите му, а белотата болезнено дразнеше очите му. А всяка крачка го отвеждаше все по-далеч от Силвана и сина му.

Минаваха покрай градове, пълни с полски войскови отряди, мъже, които предаваха оръжията си на руските войски, които идваха от изток. Видяха как войниците от Червената армия маршируват и пеят обичните си родни химни. Толкова много изморени мъже със своите изпосталели коне. Бруно винаги ги повеждаше настрани от тълпата, въпреки че Януш чувстваше, че трябва да пристъпят напред и да се присъединят към останалите войници. Навсякъде из градовете и селата заснежените пътища бяха претъпкани с мъже, конски каруци, артилерийски части и невзрачни полеви кухни.

Януш бленуваше за Варшава. Мечтаеше за високите сгради и широките градски улици, за паважа под краката си, за шума на трамваите, за театрите и стъклените витрини на магазините. Нещата, които бе мразил преди, сега му липсваха — бандите джебчии, крадците, евреите амбулантни търговци, кониките 1 1 „Коник“, или „Полски коник“, е дребна примитивна порода полудиви коне, произхождащи от Полша, които на вид наподобяват на изчезналия подвид Тарпан. — Бел. пр. и таксиметровите шофьори. Липсваха му шарениите на циганите, с техните цигулки, червени панталони и шалове в цвета на дъгата, които продаваха стоките си в Стария град и изглеждаха така, сякаш принадлежаха към миналия век.

Най-много обаче му липсваше Силвана. Липсваше му допирът й, строгото й изражение, което сякаш я пазеше от света, ръцете й, увити около него нощем, звукът на дишането на сина им, който спеше в кошарката до тях. Вместо това той беше запратен на това пътуване и следваше Бруно и Франек безмълвно, както куче следва каручка, омагьосано от металическия звън на колелата й.

Спираха в разни чифлици, криеха ги по тавани и плевни. Бруно не беше излъгал, като казваше, че има пари. Там, където можеше, купуваше захар, сол, оцет и сапун. Те се бяха превърнали в ценни стоки и струваха повече от парите. Беше се спазарил и им беше осигурил цивилни дрехи.

Малко по малко се бяха запознали с опозиционното движение от мъже и жени. Наричаше се Армия Крайова. Това бяха мъже и жени, които се гордееха да бъдат поляци и искаха да се бият по всеки възможен начин. Тези хора ги препращаха към безопасни места и ги предупреждаваха кои градове и села да избягват.

Имаше и мъже от други полкове, които се опитваха да стигнат до Франция. Информацията се препредаваше и се разискваше. До тях достигаха истории чрез потайни слухове и нелегални памфлети и всички те носеха лоши новини. На изток руснаците извършваха масови арести — на държавни служители, полицаи, духовници. И винаги по тъмно. Никой не можеше да е сигурен, че ще изкара нощта спокойно.

Януш спеше леко. Будеше се при най-малкия шум, готов да побегне. Видя отражението си в огледалото в една къща и не можа да познае мъжа с набола брада и кървясали очи, който страховито се взираше в него отсреща. Самотното пътуване го беше направило избухлив. Беше убеден, че зад ъгъла ги чака арест. Всеки ден трябваше да изминават още километри. Краката го боляха. Имаше мазоли, които се превърнаха в рани, тъй като не можеше да се погрижи за тях.