Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Той надава вик, но щом вече е пред нея, мокър и кален, тя го прегръща здраво и му прошепва:

— Вече няма нужда да се криеш. Тук ние имаме съвсем нов живот. Сега сме в безопасност с баща ти. Обещавам ти.

Усеща как хватката му се отпуска и осъзнава с нарастващо чувство на благодарност, че наистина вярва в думите си.

На следващия ден Януш разтуря убежището, дърпа, бута и изравя остри парчета метал от земята.

— Искаш ли да ти ударя едно рамо с това?

Гилбърт Холборн гледа през оградата. Януш поклаща глава.

— Почти съм готов. Правя място за още цветни лехи.

— Ами да, така си е редно. Всичко старо на боклука, а? Дорис обаче все още не иска да се раздели с нашето. Доста импровизирани концерти си правехме вътре, аз, тя и Джина. Нашето бомбоубежище си ни е любимо. Лудо, нъл тъй?

— Да — отговаря Януш, имитирайки диалектния говор на Гилбърт. — Лудо, нъл тъй?

— Ами синът ти? Какво ще прави сега, като остане без бърлога, в която да си играе?

— Ще му построя къщичка на дървото.

— Красиво дърво е това — казва Гилбърт, загледан в дъба. — Сигурно е на повече от сто години, така мисля. Мога да те уверя, че малко къщи наоколо имат такива дървета в дворовете си. И си съвсем прав. Идеално е за къщичка.

Вади пакет цигари и предлага на Януш.

— Къща на дървото и цветна градина. Ще има с какво да се занимаваш. Мога да ти дам няколко луковици на далии, ако искаш. Имаме си един клуб, правим изложби и какво ли още не. Ако имаш желание, може да се включиш. Къде беше разпределен преди, Ян? По време на войната де. Аз самият бях в Доброволческия корпус.

После подава на Януш кибрит през оградата и той пали цигара, закрил огънчето с длан.

— Местеха ме често. Шотландия, Кент, Девън. Бях в инженерните войски.

— Забавно трябва да е било, а? Следващия път, като ти трябва помощ, ме извикай.

— Благодаря ти, непременно ще се обадя. — Януш се мъчи да измисли какво да каже, нещо, с което да удължи разговора със съседа си. — Познавам един твой приятел. Тони Бенетони, сещаш ли се?

— Тони Италианеца ли? О, да, той е истински джентълмен. Не съм го виждал от доста време. Каза ти нещо за мен, така ли?

— Каза да ти предам, ако някога имате нужда от нещо, да му се обадите.

— Нима? Казал ти е да ми предадеш това? Мда, той е известен сред хората тук. Местен бизнесмен е.

— Синът му е приятел на Аурек.

— Така ли? — пита Гилбърт и се хваща за дървената ограда. После снишава глас, така че Януш трябва да се приближи. — Тони е доста полезен тип, да знаеш. Не знае смисълът на думата „дажби“, ако ме разбираш. Каквото и да поискаш, Тони ще ти го намери. Не че е черноборсаджия, да не си помислиш нещо такова. Не, Тони си е истински джентълмен, както ти казах. Но може да ти намери каквото и да поискаш извън порциона. Гледай сега, имам половин бутилка скоч в бараката в градината. Ела, когато жените отидат на пазар. Ще ти покажа справочника си със семена и може да си побъбрим както си трябва за войната и онези времена.

Януш няма желание да си припомня войната.

— Би било хубаво — отговаря той и връща кибрита на Гилбърт. — Много благодаря за поканата.

Денят е горещ и влажен, но английските къщи нямат кепенци на прозорците и Силвана не може да задържи жегата навън. Вместо това прави онова, което правят англичаните — отваря всички прозорци и врати и се надява да полъхне ветрец. Кухнята е изпълнена със сладък аромат и на масата се издига лека пара от чиния с бисквити, покрита с кърпа, за да не ги кацат мухите. Тя поглежда колко е часът. Януш и Аурек скоро ще си дойдат. Излезли са преди час да гледат някакъв крикет мач, който се играе в Крайстчърч Парк. Надява се Аурек да не създава проблеми. Последния път, когато Януш го беше завел в парка, Аурек беше избягал и се бе прибрал самичък.

Докато се мие, чува специфичния звук на удряне на метал о камък — от тропане на конски копита, последвано от остър, пронизителен вой „Вехххторрррриииии, вехххторрррриииии“.

На улицата чернобял кон е застанал пред дървена каручка, отрупана с дрехи, изпочупени мебели, всякакви съдове и посуди.

Амбулантният търговец слиза от колата и дарява Силвана с широка чернозъба усмивка, щом тя се втурва през входната врата, бършейки ръце в престилката си.

— Мога ли да разгледам? — пита тя.

— Разбира се, госпожице.

Вижда чифт мъжки кожени обувки да се подават от порцеланово нощно гърне. Черни с връзки. На практика изглеждат чисто нови. Имат нужда единствено от почистване. Кожата изобщо не е износена. Тя ги подава на мъжа.