Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

По зелената вода тежко се носят дървени баркаси с червени платна. Във въздуха се носи натрапчивата солена миризма на тиня, а морските птици газят из лъскавите мочурливи петна измежду пресъхналите докове. По-навътре в морето има покрит с оранжева ръжда и излющена боя кораб. Метален боен кораб, закотвен с огромни вериги така, сякаш който го е завързал там, се е страхувал, че може да се опита да избяга в морето.

Тя си припомня ужасната морска болест, която е преживяла по време на пътуването към Англия. И как, след като, олюлявайки се, бе слязла по подвижното мостче на английска земя, знаеше, че никога няма да се завърне в Полша.

Чувства се толкова не на място, колкото е и този кораб в реката. Изгубена. Копнееща по страна, която вече не съществува. Полша е под комунистическо управление. Тя никога не би могла да се върне. Това е цялата истина.

Запътва се към вкъщи, а умът й вече се прояснява. Бе толкова уверена в ролята си на злодей в този брак, че никога не си бе представяла Януш да е способен да скрие нещо от нея.

Но тя трябва да се стегне. Да го попита за писмата би означавало да изложи семейството си на риск, а Аурек трябва да има семейство. Беше му го обещала. Възможно е тази любовна история да е приключила. Да е представлявала просто безразсъдна постъпка във военно време. А ако Януш все още е обвързан с тази жена, тя не трябва да се намесва. Трябва да бъде силна и сериозна и да си мълчи. Няма избор. Трябва да се върне и да бъде добра съпруга. Да остави Януш да пази своите тайни. Сега поне не е единствената в този брак, която има какво да крие.

Когато влиза през коридора в кухнята, Януш и Аурек вече я чакат.

— Съвсем по мярка са ми! — казва Януш.

Тя го поглежда равнодушно.

— Обувките! Нали ти си ги оставила на масата?

— А, да. Да, купих ги от амбулантния търговец.

— Аз ги излъсках. Аурек ми помогна. Малко боя и станаха като нови. Английска кожа. Помниш ли лекаря, при когото заведохме Аурек? Той имаше същите, без съмнение.

— Радвам се, че ти харесват.

— Ще си ги пазя за официални случаи, разбира се.

— Да, добре — казва тя и се отпуска в стола, приканвайки Аурек да дойде и да седне в скута й. — Пази си ги.

Докато месеците се нижеха, Аурек предизвикваше възторг у Силвана и забавляваше Ханка. Беше изпълнен с енергия, играеше си в клетките на зайците и тичаше с кучетата, прегърбен, с превити рамене, докосваше земята с ръце за равновесие и се оттласкваше с пръсти. Така беше по-бърз.

Ханка го наричаше малко мече. Беше разказала на Силвана една история за момче, отгледано от мечки в някаква литовска гора. Тримата лежаха на сламеното легло, увити в одеяла, а Аурек беше сгушен плътно до гърдите на Силвана.

— Никой не знаел откъде се е появило — обясни Ханка и погъделичка Аурек по пръстчетата. — Мечките го приели като свое. Ходело на четири крака, а косата растяла дълга надолу по гърба му. Хранело се само с киселици и мед. Един ловец го хванал и го дал на краля на Полша, който се опитал да го научи да говори, но то така и не издало по-различен звук от грухтене.

Историята беше развеселила Аурек. Ханка грухтеше и ръмжеше като мечка, докато Силвана не се уплаши, че той ще се задави от толкова смях. Те се кискаха, ръмжаха и ревяха, а накрая, щом се отпуснаха назад изнемощели от смях, Силвана притисна лице към главата на сина си и усети как по бузите й се стичат сълзи.

— Малкото ми мече — прошепна му тя. — Моето малко изгубено мече.

— Вземи — каза Ханка една вечер, в която звездите изглеждаха толкова ярки, че сякаш прорязваха черното кадифено небе с ледени панделки. Подаде й една сушена слива, тъмна и набръчкана. Устата на Силвана се напълни със слюнка, щом я видя.

— Дали ще му хареса?

Силвана погледна Аурек, който се беше сгушил в ръцете й с подпъхнато около главата одеяло. Не беше сигурна. Ханка изпъшка с досада.

— На всички деца им харесват.

Тя подаде плода на Аурек и той лакомо го набута в устата си.

— Видя ли? Знаех си, че ще му хареса.

— Какво ще правим, като дойде лятото? — попита Силвана. — Тук ли ще останем?

— Варшава. — Ханка се наведе към нея и избърса една лигичка от устата на Аурек. — Аз отивам във Варшава. Ако искаш, можеш и ти да дойдеш.

— Ще отидеш в града?

Силвана беше изненадана. Мислеше си, че Ханка ще се прибере вкъщи. Тя й беше разказала за дома на семейството си — варосана бяла къща, към която води алея с лаймови дръвчета, с пълзяща дива лоза по фасадата. Нарече я ловен замък. Беше й описала ловните трофеи в банкетната зала, главите на глигани и сърни, стъклените похлупаци с мъжки тетреви и диви петли и мраморните подове. Отвън имало зеленчукова градина, езеро, пълно с шарани, мандра и перално помещение.