Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

В дъното на градината Януш реже дъски с триона, а Тони вади стари гвоздеи от дървото с „кози крак“.

— Сега ще ви покажа как се прави ъглова сглобка — казва Януш на Аурек и Питър. Вдига си ръцете и свива едната в юмрук — Това е жлеб, а това шип. — Държи едната си ръка като стрела, с изпънати пръсти. — Напасват се ето така. — Той пъхва пръстите си в дупката в средата на свития юмрук.

Питър прави същото. После и Аурек. Януш се усмихва на Аурек. Доволен е, че синът му най-после си има приятел. Двамата може и да имат по някой проблем в училище, но това са просто момчешки закачки. Малки щуротии. Обичайни за тяхната възраст. А и Аурек вече говори добър английски, без следа от акцент. Това кара Януш да се гордее. Децата учат толкова бързо. Момчето дори е спряло да издава птичи звуци. Януш осъзнава, че е малко суров към него относно това, но детето трябва да се научи. Когато се върне пак на училище през септември, напълно ще се впише.

Заедно качват дървата горе на дървото, Януш и Тони вършат тежката работа, а на момчетата им е позволено да забиват гвоздеите. Къщичката има четири стени, а покривът е от гофрирана ламарина. Съвършената бърлога за едно момче в края на съвършената английска градина.

Градината е ключът към всичко. Общо място за всички тях. Януш е посадил подправки и рози за Силвана. Градински чай и исоп, риган, пълзящ джоджен и ниски туфи мащерка растат под алени розови цветове. Моравата е равна, окосена, зелена и мека като кадифе. Бордюрите са отрупани с далии, ружи, жълти и бели перуники, люляци. От другата им страна е зеленчуковата градинка. Тук на редове растат отрупани с листа картофи. От земята се подават белите полусфери на лука. Между тях свободно никнат невени. Те държат зеленчуците здрави и ги пазят от насекоми. А сега, горе от дъба, къщичката на Аурек ще ги гледа от високо. Би искал баща му да види градината и как внукът му си играе в бърлогата.

— Ти си сръчен мъж, Януш — казва Тони, прекъсвайки мислите му. — Аз самият не мога да сглобя и една лавица сам.

— И аз имах къщичка на дървото като момче — отвръща Януш. — Криех се там с прашката си и стрелях по едно гнездо през градината на родителите ми.

Замълчава за миг, но после вижда, че Аурек се е заслушал с вперен в тях поглед, и продължава:

— Баща ми ми беше дал медна свирка. Седях в къщичката и си играех с часове. Вдигах невъобразима врява. Не съм музикален. За разлика от сестра ми Ева. Тя свири на цигулка като ангел. А аз събирах охлюви за състезания. Много ги обичах. Приятелите ми си носеха свои охлюви и ги пускахме да се надпреварват по стеблото на дървото. Първият, който стигнеше земята, ставаше шампион.

— Ами това не е толкова различно от моето детство — отбелязва Тони. — Аз си имах цяла ферма от състезателни охлюви шампиони. Баща ми ги обожаваше. Аз ги развъждах, а той ги готвеше с чесново масло.

Питър прави физиономия.

— Не гледай така, Питър. Ако му падне, всяко момче би хапвало печено говеждо и Йоркширски пудинг всеки ден от седмицата. Но един ден ще те заведа в Италия, млади момко, и ще научиш какво значи истинска храна.

На Януш му става любопитно.

— Бях в Южна Италия за около месец през хиляда деветстотин четирийсет и четвърта. Прелитахме над селските области и пускахме пропагандни листовки. Изглеждаше красиво. Ти от коя част на страната си?

— Родителите ми са от Генуа. Роден съм тук, но сърцето ми е в Италия. Ям като италианец. Ценя храната. — Той се потупва по корема и разтваря широко ръце. — И гледай това. Милата ти жена идва към градината с поднос с чай. Какво по-хубаво от това?

Те се настаняват на карирано одеяло под дъба. Силвана разлива чая, а Тони й помага, като подава чашите. Януш се е излегнал по гръб и наблюдава зелените клони и синьото небе над себе си.

— За какво се оглеждаш? — пита го Питър. — Вражески огън?

Тони поема една чаша от Силвана.

— Гледката оттук безспорно е красива.

— Има толкова синьо, че да се направят панталони за дванайсет полицаи — казва Януш.

— А, тук казваме панталони за моряци — поправя го Тони. — Падаш си малко поет, а? Но разбира се, имаш си Силвана. Твоята красива муза.

Януш поглежда съпругата си. Тя като че ли не слуша. Напоследък е потънала в собствения си свят.

— Миналия ден, като те видях, бързаше нанякъде — обръща се Тони към Силвана.

— Кой ден? — пита Януш. Не му е споменавала, че е срещнала Тони.

— Някъде преди седмица. Видях твоята госпожа да отива на пазар.

— Бях заета — отговаря Силвана. — Нямах време да се спра.