Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Силвана я чака цял ден. Слънцето натежа в късния следобед и позлати деня. От върховете на дърветата се спуснаха рояци насекоми и се завъртяха в черни облаци над реката. Слънчевият диск потъна зад хоризонта нажежен, а жарката му светлина превръщаше дърветата в силуети. Силвана осъзна, че Ханка няма да се върне.

На другия ден все още седеше до реката, когато един мъж се приближи по пътеката към нея. Беше висок, с високи скули, изваян нос и широка уста. Силвана грабна Аурек и се изправи.

— Добро утро — поздрави той с приятен глас с руски акцент. Протегна ръка и Силвана я пое. — Казвам се Григор Лазовник. Наричайте ме Григор.

Понякога на Януш му се струваше, че няма да преживеят зимата. Времето беше свирепо, постоянно ги преследваше, нападаше, мокреше и смразяваше. Следващото убежище се намираше извън някакъв малък град, с дълга улица по протежението му и дървени къщи със спуснати поради зимата кепенци. Мръсни снежни преспи затискаха прозорците и затрупваха пътя; ходенето беше мъчително и тримата залитаха по дълбокия девствен сняг.

Къщата беше скрита в една брезова горичка. Представляваше триетажна постройка с дървена облицовка и балкони с дърворезба. Входната врата беше задръстена от покрити със сняг съдове за мляко, метални кофи и кошове от ракита. Посрещна ги мъж с гъста брада и сивееща коса. Името му беше Амброуз. Той пое палтата им и огледа вледенените им лица и пръсти за белези от измръзване.

— Ние ще ви отведем в Югославия. Оттам отивате във Франция. Естествено, трябва да сте много внимателни. Ако някой разбере кои сте, ще ви арестуват. Но ние ще ви преведем, няма страшно. Божичко, изглеждате гладни. Хайде, сега ще хапнем.

В отрупаната с бакърени съдове и кошници с билки кухня Амброуз ги настани на една дървена маса и им даде водка, варени рибешки глави и гореща яхния с месо, която се стори на Януш най-вкусната, която някога беше вкусвал. Дори и като му докара разстройство през нощта и притичваше навън доста пъти, разкопчаваше колана и смъкваше панталона си, той все още искаше да може да си хапне още от горещата яхния.

На следващия ден обикаляха с Амброуз покрай ръба на замръзнало езеро на лов за елени, преметнали пушки през рамо. Над езерото се стелеше гъста мъгла и се плъзгаше към тях над леда. Януш гледаше как Франек си играе с ловните кучета, които потичваха послушно до тях. Бяха с рунтава козина и дълги муцуни, хапеха се едно друго по краката и размахваха опашки така енергично, че разпръскваха сребрист скреж във въздуха и образуваха малки снежни вихрушки навсякъде, където минеха. Момчето изглеждаше толкова щастливо, колкото и кучетата до него, и Януш се зачуди дали не е по-добре да го оставят тук в това отдалечено село, където със сигурност щеше да бъде в безопасност до края на войната.

— Преди си имах такова куче — каза Франек, докато галеше една голяма рижа хрътка, която възторжено мяташе опашка до него. — Майка ми го даде.

Той спря да потупва кучето и изведнъж погледна към Бруно със сериозно изражение.

— Искам да видя кучето си. Кога си отиваме вкъщи?

— Този лед изглежда дебел — поясни Бруно, а Януш следеше да види дали вниманието на Франек ще се отклони лесно.

— Тук е дебел, но по-навътре е по-тънък — отбеляза Амброуз. — Това езеро никога не замръзва изцяло. Има си слаби места.

Франек стъпи на ръба на леда.

— Гледай ги — разсмя се той. — Виж кучетата.

Всички се разсмяха. Кучетата се опитваха да тичат по леда до Франек и се опитваха да се захванат с нокти, но се подхлъзваха на една страна и се плъзгаха напред по корем.

Амброуз вдигна ръка, да им нареди да замълчат.

— Шшт. Елен. Ето там. Между дърветата.

Той вдигна пушката си.

Франек бързо се махна от леда, сваляйки пушката от рамото си. Двамата с Бруно насочиха оръжията и зачакаха. Януш не помръдна. Никога не беше харесвал лова. Не искаше да убива нищо.

Мъжете потънаха в мълчание, а дъхът им излизаше на облаци пред тях. Януш ги гледаше така, с насочени пушки, зачервени бузи и проблясващи заледени пръски по миглите. Ами ако спрат да пътуват? Ако останеха тук в този покрит със сняг свят и изчакат войната да свърши? Вероятно биха могли да се скрият тук горе?

Амброуз въздъхна шумно. Свали оръжието си и върна предпазителя.

— Не. Чух ги, но не мога да ги видя.

Бруно го последва. Прокашля се, щом напрежението падна от групичката им, и започна да потропва с крак, все едно се беше схванал от продължителното неподвижно стоене.