Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Колко струват?

— Ако ми дадете малко вода, може да ги вземете за един флорин.

— Да. Изчакайте един момент. Веднага се връщам.

Януш държи малко пари в едно кухненско чекмедже, пари, с които си купува по питие в бара на Британския легион, с Гилбърт след работа в петък. Тя преброява сумата точно, взема за мъжа чаша вода и няколко бисквити на поднос. Колкото повече гледа обувките, толкова по-сигурна е, че Януш ще ги хареса.

— Много ви благодаря, госпожице — казва вехтошарят и забърсва уста в ръкава си. — Вие сте истинска дама.

Тя поставя обувките на вестник върху кухненската маса, отваря шкафа под мивката и вади кутията с бои и четки за обувки на Януш. Представлява голяма дървена кутия с месингова ключалка отпред. Иска Януш да може да види отражението си в обувките. Иска той да притежава нещо чисто ново.

Щастливо пъхва ръка в кутията и рови за четката, но зърва крайчеца на бледосин пощенски плик. Изважда го. Почеркът върху него й напомня за безукорния краснопис, който изучаваха в училище. Отново пъха ръка в кутията и вади още писма, много от тях.

Седнала на кухненската маса, тя започва да ги вади от пликовете им едно по едно и да ги разгръща. Има няколко френски думи, които знае. Жьо тем е израз, чието значение разбира. Писмата са пълни с него. Изскачат срещу нея от листите. Силвана се напряга да помисли трезво. Опитва се да успокои дишането си. Не бива да изпада в паника.

Значи това е правил по време на войната.

Влюбил се е.

Не разбира. Защо я е довел тук, ако обича друга жена? Не може да бъде истина. Това не може да бъде истина. Тъкмо когато е решила, че тя и момчето са на сигурно място. Сгъва отново писмата, като внимава сълзите й да не ги накапят. Пръстите й треперят, докато ги поставя обратно под четките и парцалите толкова внимателно, както би поставила яйце под разклопана кокошка. Стомахът й се преобръща и й се струва, че дори може да й прилошее, толкова непоносимо е чувството на оскърбление.

Залита по коридора и изскача на улицата, като затръшва входната врата след себе си и тръгва бързо надолу по хълма в знойната жега, затиснала града. Косата й лепне от пот по челото, а сълзите парят очите й.

Върви безцелно по тесните централни улички, минава покрай бакалницата и железарията, откъдето срещу нея проблясват нови съдове, самовари за сладка и тенджери под налягане, буркани и уреди за консервиране. Всички те са светнали, сребристи, лъскави и поразително необходими. А защо не сребърна венчална халка? Този консервиращ съд с удебелено дъно — дори от едно късче от него би станал пръстен. Защо не беше настоявала за венчална халка, когато бе имала възможност? Не е истинска съпруга без пръстен. А може би другата жена си има пръстен? А после й хрумва друга мисъл. Ужасна мисъл, по-лоша от всички останали. Ами ако той ги напусне и Аурек загуби баща си? Усеща как сълзите отново напират в очите й, когато чува някой да вика името й.

— Силвана? Излязла си малко на пазар, така ли?

Тони стои до нея. Облечен е с кафяв гащеризон, а ръкавите му са навити до лактите, разкривайки тъмните косми на ръцете му. Махва с ръка да й покаже изрисуваната табела над прага на един магазин: „Търговски център за домашни любимци на Бенетони“.

— Няма ли да влезеш и да поразгледаш? Моят магазин е най-добрият в Съфолк.

Тя трескаво се чуди какво да каже.

— Искам да си купя малко кухненски съдове. За вкъщи.

— Кажи ми какво ти трябва и ще ти го намеря… Хей! Добре ли си? — Той пристъпва напред и протяга ръце към нея. — Ама ти плачеш.

За миг тя се изкушава да му каже защо. Но не може. Разбира се, че не може.

— Извинявай. Трябва да тръгвам.

— Почакай…

Затичва се, без да я е грижа, че никой тук не тича по улиците. Тя е чужденка. Винаги ще изглежда не на място. Тогава защо да не си хване полите и да не се затича, ако поиска? Чува как той извиква името й отново, щом свива зад ъгъла, но не се обръща.

Няма идея накъде е тръгнала и се озовава на доковете. Пред себе си вижда полусрутени складове, купчини натрошени тухли и строго изглеждащи табели, предупреждаващи хората да стоят настрана, защото много от постройките са увредени от бомби и са опасни. Някои от складовете все още се използват и мъже стоварват вътре чували със зърно. Навсякъде по земята лежат намотани въжета, а вятърът разнася прах и отломки.

Проправяйки си път през въжетата и струпаните чували от зебло, тя върви към кея, покрай моряците и склададжиите, като не обръща внимание на погледите, които й хвърлят, към мястото, където водата се слива с хоризонта, а чайките се перчат и кръжат в небето.