Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Застанала е в коридора, а през стъклото на вратата тъмнее мъжки силует. Тя пристяга забрадката си и отваря вратата, подготвила предварително думите в ума си. Смята да обясни, че момчетата не са имали лоши намерения.

— Добър ден — казва мъжът и повдига шапката си. — Аз съм бащата на Питър. Господин Бенетони.

Силвана забравя думите си. Нещо в усмивката на мъжа я кара да забрави как да говори. Всичко в него, от излъсканите му обувки до шапката с периферия и дори буйната му коса, блести като нещо чисто ново. Не би се изненадала, ако етикетите все още висят от дрехите му.

Осъзнава, че го зяпа като глупак, и бързо поглежда надолу към земята, все едно е изпуснала нещо. Обувките му са от кафява кожа и с ток. Изискани обувки. Сигурно са ръчно изработени. Тя забелязва маншетите на панталоните му с остър ръб. Този мъж е най-модерното нещо, което е виждала от години.

— Аз съм бащата на Питър — обяснява той и й подава ръка.

Ръкуват се, но тя все така не вдига поглед, защото вече се изчервява. Ръката му е широка и месеста и той обгръща нейните малки пръсти нежно, както човек би хванал птичка.

— Той е тук, нали? Питър?

— Да — отговаря тя, опитвайки се да се вземе в ръце. — Тук е, да.

Кани го да влезе и той изпълва целия коридор. Изглежда добре охранен, както и синът му, с двойна брадичка, която обрамчва лице с голям нос и живи, любопитни очи. Има тъмни къдрици, които блестят от брилянтина. Това не е земеделец. Ни най-малко. Силвана поглежда към широките му гърди и си представя, че е оперен певец.

— Много съжалявам, господин Бенетони — казва тя. — Моля ви, не се сърдете на момчетата. Аурек много съжалява.

— Наричайте ме Тони — отвръща той. Говори бавно, гласът му е внимателен и уравновесен. — Не съм ядосан. Какво значение има един пропуснат ден в училище? Питър много често има неприятности там. Животът му не е бил лек.

И после се впуска в собствената си история, която не е никак необичайна. Стоят в коридора, вратата е полуотворена и Силвана дори не го е попитала дали би желал да свали палтото си, а той й разказва за съпругата си, която е починала.

— Загубих я малко след като Питър се роди — казва той и протяга ръце напред с разперени пръсти така, сякаш през тях се сипе пясък.

Силвана би искала да го накара да спре да говори. Няма нужда от сълзливите му истории. Има си предостатъчно свои, а и без това светът е пълен с тъжни истории. Но този мъж си продължава, сякаш е дошъл специално, за да й разказва, а тя се усеща привлечена от него.

Съзнава, че скланя глава на една страна, докато слуша.

Той също е чужденец. Родителите му са италианци и са дошли в Съфолк, където работели в овощните насаждения, предназначени за производство на ябълково вино. Роден е и отгледан в Англия, загубил е майка си още като дете. Щом станал достатъчно голям и завършил училище, баща му се преместил да живее в Кент, но Тони останал в Съфолк и се оженил за дъщерята на местен земевладелец. Нейните родители се разгневили. Била се оженила за човек от „друга черга“.

— Черга ли? — Силвана не е сигурна, че разбира какво значи това.

— Да. Тя беше от по-горна класа. Те си мислеха, че не съм достатъчно добър за нея. Но щом се роди Питър, промениха мнението си. Отнасяха се към мен много добре. А после, след като се роди Питър, съпругата ми се разболя и почина.

Разказва й как, когато Италия се включила във войната, той бил интерниран, разделили го със сина му и родителите на жена му и го пратили в затвора, въпреки цялото влияние, което неговият тъст притежавал в града.

— Въпрос на местна политика — обяснява той. — Много хора са извличали полза от войната, а тъстът ми бил на грешната страна по онова време. В крайна сметка ме измъкна, но му отне известно време.

Силвана се мъчи да следи внимателно историята му, но тя е дълга и заплетена, включва много различни места — остров Уайт, затвора в Кент, някакви други места в Англия, за които дори не е чувала — и машинациите на местните градски съветници и подкупните министерски служители. Най-накрая тя се провира покрай Тони и затваря входната врата. И се озовава заклещена между него и стълбището. Питър отваря вратата на всекидневната.

— Здрасти, тате.

— Питър, с какво си се облякъл?

— Намокрих се. Това са дрехи на Ерик. Той ми ги даде назаем.

Дрехите са му толкова очебийно малки, че на Силвана й се иска да се извини, задето момчето изглежда толкова нелепо.

— Не е Ерик, ами Аурек — поправя го тя.

— Ами тогава трябва да не забравим да му ги върнем — казва Тони. — Питър, какво ще те правя? Защо вкарваш и други момчета в беля?