Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Най-хубавият ден от седмицата е неделя. Тогава семейството закусва заедно в кухнята — хляб, чай, мляко и варено яйце за всеки.

Силвана и Аурек доливат каквото е останало от половин литър жълтеникаво, вкиснато мляко. Тя и момчето пият жадно, все едно пресечената напитка е още прясна и с много каймак. Слава богу, че няма кой да види това проявление на бедността. При все това тя предизвиква у Януш желание да се грижи за тях, да ги защитава като крехки цветя сред сурова зима. Взема вестника, хваща химикалка в едната ръка и слага измачкан полско-английски речник до себе си.

На масата пред Силвана и Аурек има разгърната карта.

— Виж — казва тя и посочва някаква зелена област извън града. — Там има гора. Истинска гора. Може ли да отидем?

Януш оставя вестника.

— Че какво му е на парка? Можем да излезем да се разходим там този следобед, а Аурек да се срещне с други деца и да си намери приятели.

Аурек се е облегнал на ръката на майка си и Януш усеща порив да ги раздели.

— А можем да се разходим и покрай канала. Това май е по-добра идея, нали? Ела тук, Аурек. Ела и седни до мен. Остави майка си на мира за минутка.

Аурек не се помръдва и Януш вдига вестника пред лицето си, като се прави, че чете. После отново го смъква.

— Какво ще правим в гората? Хората ходят там да си разхождат кучетата. Ние нямаме куче. Ще изглеждаме странно, ако просто се мотаем. А в парка хората ходят със или без кучета.

Силвана описва кръгове по масата с пръсти. Аурек яде изсъхналия хляб, който Януш оставя настрана, за да хранят патиците в парка. Детето изглежда необикновено красиво, с малкото си чипо носле и изписаната си уста. Януш изпитва желание да хване нежната му брадичка между палеца и показалеца си. Опитва се да улови погледа на момчето, но не успява и въздъхва.

— Ако наистина искате, ще трябва да хванем автобус до фабриката за хартия, а останалото да извървим пеша. Вие решете.

Аурек се засмива. Тази широка, дяволита усмивка изпълва Януш с внезапно и неочаквано щастие.

„Ами добре, мисли си той. Поне мога да зарадвам момчето. Все пак е някакво начало.“

Хващат автобуса от подножието на хълма, Аурек сяда до прозореца и гледа града, редиците къщи, магазините, тесните улички, мъжете и жените — тези механични хора, които вървят в една крачка. Аурек вижда през прозорците вътре в домовете. Жена глади. Мъж гледа право напред. Преддверия, пълни с възрастни хора и ревящи бебета. Какво ли е да си едно от децата, които живеят на тези улици? Винаги да си имал къща, в която да живееш, и цялото семейство да е натъпкано вътре като в консерва — заедно с братята, сестрите, чичовците и лелите.

Той си представя шума — крещенето и хлопането, смеха, раздиращите дробовете викове, тропането на крака, тракането на чинии, тряскането на врати. Това са звуците, които чува, когато нечии входни врати са отворени и той се осмелява да се поспре пред тях. В сравнение с тях неговият дом е тих. Там никой не шуми. Врагът казва, че обича спокойствието. Майка му почти не говори с никого.

Автобусът най-после стига до хартиената фабрика „Лейн“. Те слизат зад фабриката и са посрещнати от звука на клокочеща под малък мост вода. Врагът му се усмихва. Той показва на Аурек как да мята пръчки от едната страна на моста и да наблюдава как течението ги отнася под него, а после се появяват от другата страна. Ако му позволят, може да играе на тази игра с дни. В завихрящата се вода под тях той вижда зелени водорасли да се полюшват над речните камъчета, гладки и дълги, и целите в проблясващи като кристал мехурчета въздух.

Пръчката на Аурек се чупи на две. Кората е тъмна, а от счупеното място се показва сърцевината, бяла като кост и драскаща пръстите му.

— Така ще познаеш, че е твоята — казва Януш. — Готов ли си?

Тримата застават с надвесени над моста пръчки.

— Едно, две, три, пускай!

Аурек пуска със стиснати очи, а надеждата кипи в тялото му. Пръчката изчезва и после се появява изпод моста пред останалите. Извиква от радост, защото е победил.

Силвана и Януш се присъединяват със смях. Колкото повече се смее Силвана, толкова повече се радва Аурек. Смехът й е сърдечен и му носи сигурност като в дните в гората, когато го увиваше в палтото си. Играта му е толкова забавна, че Силвана трябва да го откъсне от нея с обещанието да се катери по дърветата и да търси катерици.

Неохотно той изоставя триумфа си с пръчката и те тръгват по пътища, като минават напряко през полетата по посока на дърветата. Аурек хвърля шапката си във въздуха и се затичва, премята се през храсти и коприва, шляпа в локви и прескача паднали дървета, пищейки от въодушевление.