Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Добре ли си? — Силвана го поглежда. На лицето й е изписана тревога.

Той пуска коша за пране и я придърпва към себе си, като обвива крехките й рамене с ръце. Усеща главата й тежка и покорна, щом тя се превива пред настоятелната му прегръдка.

— Съжалявам — прошепва той. — Толкова много съжалявам.

— Аз също — казва тя, като го обгръща с ръце, и той усеща как го притегля близо.

Копнее да обича тази своя объркана съпруга. Застанала е там сред купчина мокри дрехи и го подкрепя, а той трябва да бъде силен за нея. Единственото, което може да стори, е да се възпре да й каже, че все още обича Елен, защото чувства, че ако сподели със Силвана, ще се избави от болката, която изпитва. Единственият човек, с който си представя, че би могъл да сподели, е и единственият човек, който никога не трябва да узнае.

Той я пуска и взема прането.

— Искаш ли чай? — пита тя.

— Да. Чаша чай. Тъкмо от това имаме нужда.

Вдига очи и среща погледа й. „Трудно ще намерим начин да продължим напред.“ Опитва се да напипа думите, да й обясни колко се нуждае тя да придаде смисъл на живота му. Не може да проумее нищо от изминалите шест години. Всичко онова, което се беше случило — как беше напуснал Варшава и не се беше завърнал, любовта, която изпитва към друга жена, войната с нейните проклети ужасии. Всичко е разбъркано в ума му като парчета пъзел и той никога не знае кое ще изтегли.

През цялото това време се е надявал да настъпи мир. Сега вече е тук и той се чувства като човек, показал се на светло след години, прекарани под земята. Би трябвало да е прекрасно, но не е. Продължава да се преструва, че всичко е наред, но истината е, че синът му го мрази, съпругата му плаче всяка нощ, а той не престава да бленува за жената, която е напуснал.

— Аз и ти. Сякаш сме получили шанс да направим нещо както трябва, но след всички тези години, в които бяхме разделени, аз не знам как да го направя.

— Ние сме семейство — казва Силвана, като че ли сам по себе си този факт ще ги преведе през това. — А ти си бащата на Аурек.

Той поглежда към момчето, което клечи зад майка си. Сърцето му натежава като мокрото пране, което е събрал от пода.

— Какво се случи? — пита. — Защо си се крила с момчето в гората? Защо го направи?

Силвана се навежда да му помогне с дрехите.

— Знаеш какво се случи. Защо ти трябва да питаш отново и отново? Опитах се да стигна до вашите, но автобусът, в който бях, се счупи. Беше ме страх, че войниците ще ме приберат и ще ме пратят да работя в някоя германска ферма. Много от жените ги взеха. Не исках никой да ми отнеме Аурек. След като автобусът се счупи, аз се присъединих към група хора и последвах някои от тях в гората, където се укрихме. Щом войната свърши, бяхме пратени в лагер и тогава ти ни намери.

Подава му една мокра кърпа и отново го пита дали иска чай.

— Да. Бих искал чаша чай.

Това не може да е цялата история. Нещо ужасяващо се бе случило на двама им, в това поне беше убеден.

— Аурек, върви си в стаята! — нареди той. — Трябва да си поговоря с майка ти.

Момчето се промъква покрай него и Януш затваря вратата на кухнята.

— Разкажи ми какво се е случило с теб по време на войната. Аз просто… Понякога гледам към Аурек и се чудя той ли е детето, което оставих.

Очите й се насълзяват.

— Той е преживял война. Не можеш ли да го проумееш?

Вероятно е грешка да зареже нещата така, но Януш не продължава разговора. Извинява се. Вади три чаши от шкафа, слага ги на масата и извиква Аурек обратно.

— Ето те и теб — казва, щом момчето влиза в стаята. — Ела да изпиеш с нас чаша чай. Обичаш го с много мляко, нали?

Аурек сяда на масата с ръце, опрени на лактите. Детето няма абсолютно никакви обноски. Силвана го гушва и го целува по главата. Действието й е ожесточено и собственическо, както котка би сграбчила котенцето си.

Майката на Януш никога не би му позволила да седи така като дете. Изведнъж пред очите му изниква образът на трапезарията на родителите му, масата е наредена за обяд с най-хубавите им прибори, а той и сестрите му седят на столовете си с изправени гърбове. Престорената официозност на собственото му възпитание. Оглежда стаята, износените завеси, кипящия на газовия котлон чайник и Силвана, която държи порцелановия чайник за сервиране и чака, както я е научил. „Занеси малкия чайник при големия, не обратното.“ Въздъхва. Нека момчето си държи лактите на масата.

— Сложи на Аурек допълнителна лъжица захар — казва на Силвана, докато тя разлива чая. После се усмихва на сина си. — И една бисквита, ако ни се намират.