Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Не мога да правя чудеса — каза мъжът, поглеждайки банкнотите в протегнатата й ръка.

Той й намери място за правостоящи в един претъпкан автобус. Изкрещя на останалите пътници да минат по-навътре и да направят място за още един, после взе парите й и й пожела късмет. Автобусът отиваше в грешната посока, на изток, но Силвана не я беше грижа. Януш го нямаше. Дома й го нямаше. Оставаха й единствено синът й, дрехите на някаква чужда жена и неудържимо желание да напусне града.

Автобусът преминаваше през гористи местности и през села, търговски градчета и голи поля. След като се счупи, Силвана се качи на стоп на една каруца. Намери друг автобус. Когато на него пък му свърши бензинът, тя слезе и тръгна пеша.

Напред по пътя се проточваше дълга колона от хора с ръчни колички и конски каруци, натоварени с дюшеци. Жени безмълвно бутаха детски колички, а между всички тях се провираха велосипеди, като се опитваха да избягват блъсканицата в мъчноподвижната тълпа.

Силвана размени високите токчета за чифт обувки с дървени подметки и така вървя с дни. Нямаше никаква представа къде отива, но, изглежда, и никой друг около нея нямаше. Аурек скимтеше от вятъра и подсмърчаше нещастно. Около устните му се появи силно възпалена червена екзема, която се влошаваше с всеки изминал ден. Хвана настинка. Носът му беше пълен със зелени сополи, а кожата му се белеше. Каквото и да правеше, не можеше да го успокои. И когато една жена, която вървеше до нея, й предложи да я отмени за малко, тя се поколеба само миг, преди да свали коженото си палто, да го увие в него и да й го подаде, благодарна за предоставената й почивка.

През целия следобед в небето назряваше буря и накрая задуха бръснещ източен вятър. Силвана вдигна поглед и видя от запад да идва черен облак. Движеше се бързо и започна да се разпростира и да покрива небето като разплискано мастило, което скри светлината на деня за броени минути. Първите пръски дъжд закапаха ледени и остри като игли. После изтрещя гръмотевица и бурята ги връхлетя.

Само за няколко секунди Силвана вече беше подгизнала. Огледа се около себе си, за да намери жената, която носеше Аурек, но от нея нямаше и следа.

Някакъв звук заглуши свистящия вятър и проливния дъжд. Усилваше се все повече и повече, докато накрая не се превърна в оглушителен тътен. Силвана се обърна към източника на звука. Ниско на небето прелитаха самолети в редица. Колесниците им проблясваха отдолу.

Тя се завъртя паникьосано, викайки сина си. Как можеше да го остави на някаква чужда жена? Как можеше да постъпи толкова глупаво? Разни хора наоколо издърпваха децата от каручките, с които пътуваха. Мъже и жени търчаха под дъжда. Конете бяха изтегляни от пътя в полетата и насочвани към дърветата.

И тогава я видя. Жената, при която беше Аурек. Тя пресичаше пътя и отиваше към полето. Бученето на самолетите стана още по-силно. Изведнъж въздухът се промени и Силвана чу силен и пронизителен шум. Затича се към жената. Чуваше писъци и грохот на гръмотевици, замириса й на изгоряло. Погледна нагоре и видя как един от самолетите се спуска стремително надолу със спираловидни движения. След това почувства само изключителна горещина, все едно някой е отворил вратата на пещ, и после се свлече.

Отвори очи и усети пронизваща болка в крака. Ръцете й бяха нарязани и целите в кръв, а на глезена й зееше дълбока рана. Бурята беше отминала и водата в локвите навсякъде около нея мрачно просветваше. Силвана се запрепъва в телата на жени, деца и коне. Беше боса, така че се подхлъзна и падна в басейна от кръв, разлят като локва бензин на пътя. Изпълзя от него на ръце и колене. После се изправи на крака и започна да търси Аурек, като предлагаше живота си на всички познати й светци, само и само да открие жената, при която беше момчето й.

Думите на майка й отекваха в ума й. „Само недей да обичаш момчето прекалено силно. Не знаеш какво е да обичаш някого и после да го загубиш.“ За първи път разбра думите й. Нещо повече — скърбеше за нея. Скърбеше за майка си болезнено много.

Най-напред видя палтото, оранжевата козина беше опъната пред нея като ранено животно в калта. Жената лежеше до него, краката й бяха усукани така, сякаш е скочила от голяма височина и се е приземила лошо. Силвана докосна палтото. Беше лепкаво от кръвта. Сърцето й подскочи, заблъска бясно, но веднага щом разгърна палтото, се успокои.

— Детенцето ми — прошепна тя.

Аурек лежеше върху копринената подплата на палтото. Личицето му беше съвършено спокойно.