Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Докторът посяга към една лула, която лежи на бюрото, и започва да я пълни с тютюн от кожената торбичка до нея. Поглежда към Януш.

— Били сте разделени дълго време. Разбира се, вие със съпругата си можете да му помогнете, като му покажете, че сте щастливи заедно. Това е важно за детското развитие. Но реално няма нищо кой знае колко страшно.

— И аз това казвам — намесва се Силвана. — И аз това казвам, но той не чува.

Януш се прокашля и премества тежестта си от крак на крак.

— Просто искам да се уверя, че момчето е добре.

Лекарят пали лулата си, всмуква и продължава да говори:

— Теглото на сина ви е под нормата и е твърде дребен за възрастта си. Има симптоми на рахит — тези възелчета по гръдната му кост. Но това може да се очаква, предвид миналото му. За съжаление, в момента се среща често.

— Той крие разни неща из къщата. — Януш не може да се въздържа повече. — Не е като останалите деца. Самозадоволява се. Понякога говори почти нормално. Друг път издава птичи звуци. Какво му има?

— Преживял е война — казва докторът уморено. — Дайте му време, сигурен дом, добра храна и много дисциплина и ще се оправи като „стой, та гледай“.

Лекарят се ръкува с Януш и му дава рецепта за рибено масло и екстракт от малц.

— Препоръчвам ви течен парафин за въшките. Има доста от тях. Оставете го на косата му за трийсет и шест часа и внимавайте да не се приближава до открит огън.

Силвана не се ръкува с доктора. Тя е прегърнала здраво Аурек и го пази по начин, който напомня на Януш за затворниците през войната, онези, които се страхуват, че ботушите и палтата им ще бъдат откраднати.

На път за вкъщи Януш се опитва да се обнадежди. На момчето му няма нищо. Има нужда само от дом и време да се приспособи. Това звучи разумно. За всички тях.

След края на часовете Аурек се промушва през парапета на училището и претичва през пътя, покрай задната част на кооперативния млекозавод, с неговия грамаден надпис от сини плочки, минава покрай голяма къща със счупени прозорци и се спира на главния път. Срещу него върви един полицай и Аурек се скрива в градината на празната къща.

Проправя си път през обрасли храсталаци, където по дрехите му се закачат кафяви семена, а бурени бодат кожата му, до задния двор на изоставената къща. Никой няма да го потърси тук. Иска само да го оставят на мира. Да му позволят да се скита през тихите часове на деня и да спи през тъмните нощи, сгушен в майка си.

Прескача през един прозорец и тупва в голяма мрачна стая. В нея има пълни с прах и мръсотия шкафове, чиито врати висят, измъкнати от пантите. Рита пластове курешки и стари листа, под които се открива под с червени плочки. През стаята изпляскват криле на гълъб и той отлита през прозореца.

Това място е забравено. Би искал да живеят в тази къща. Само той и майка му. Без отделни спални. Веднъж бяха живели в къща, в една колиба в гората. Той обикаля из сумрачните стаи и остъргва тънки като дантела паяжини бледа плесен от влажните стени. Спира се в кухнята, където на една стена намира висок долап, чиито врати отдавна ги няма. Покатерва се вътре и се намества сред прахта и мръсотията от гълъбите.

Вади дървената си дрънкалка от училищната си чанта и я настанява до себе си. Знае, че е глупава бебешка играчка и не е подходяща за момче на неговата възраст, но майка му твърди, че притежава полски магически сили. Че е издялкана от магическо дърво. Той е сигурен, че не е права, но въпреки това внимава с играчката. За всеки случай.

Взира се в обувките си, получени от дарения, и наново завързва едната. С един номер са по-големи и тесничките му крачета се плъзгат вътре в нечии чужди стъпки. Аурек рита стената отново и отново, за да одраска обувката. Птиците влитат и излитат от къщата, а той слуша плясъка на крилете им и приятното им гукане. Звукът е прелестен. Успокоителен. Няма ги другите деца да му се подиграват. Няма възрастни, които да го карат да седи изправен и да си пише домашните.

Гласът му излиза като вибрация от гърлото — като на мъркащо коте. Килва глава на една страна и пробва в други тоналности, като музикант, който настройва инструмента си. Щом уцелва верния тон, същия ритъм и звук като на птиците, кацнали над него, той отваря уста и отпуска гласа си. Къщата ехти от шума на гълъбите.

Щом денят започва да гасне, Аурек вижда някакъв мъж да стои на входа на старата къща като черна сянка. Врагът го е намерил.

— Аурек, тук ли си? — пита тихо той. — Ела с мен, синко. Време е да се прибираме.