Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Преминава бързо покрай другите майки с високо вдигната глава и изправен гръб. След като е вървяла десет мъчителни минути, тя спира, сърцето й препуска бясно, изтичва обратно до училището и се взира в празния двор. Позволява си да остане така само няколко мига, преди да побърза да прекоси града и да отиде на работа, знаейки още от сега, че ще закъснее.

Порталът на фабрика „Парис Фешънс“ е висок и дървен, ограден от две внушителни колони от червени тухли. Винаги стои затворен, освен когато камионите внасят платове и изнасят готови дрехи. На едното крило има врата, през която работничките влизат и излизат.

Силвана вижда, че другите жени си приказват на път за работа, но нея никога не я заговарят. Щом преминават през портала на фабриката, те млъкват, внимавайки да не си ударят главите в рамката на ниския свод или да се препънат в дървеното стъпало; ако някой все пак го направеше, се превръщаше в първия обект на подигравки за деня. Смехът, нарушаващ тишината от двете страни на огромния дървен портал, продължава, докато всички не седнат на машините, а надзирателят не започне да обикаля между тях и да кима одобрително, щом шевните им машини оживеят и затракат, а всяка жена започне да следи иглата и нейната линия през целия ден.

Вече няколко пъти Силвана се принуждава да чука на вратата и да чака надзирателят да й отвори. Той поглежда часовника си така, сякаш е нещо нечисто, а после нея, сякаш е виновна за състоянието му, и страните й горят, докато се извинява за закъснението си, опитвайки се да си придаде вид, че я е грижа за работата й.

Тя се прегърбва над шевната машина и прави всичко възможно да изглежда усърдна. Жените около нея си бъбрят с лекота, шегуват се и одумват хора, за които тя нищо не знае. От време на време една жена се опитва да завърже разговор със Силвана, но тя не й отговаря. Прави се, че има проблеми с ширита на полата, по която работи в момента, и се надява да я остави на мира. Работата не е толкова лоша. Тя помни как се шие. Когато живееше с родителите си, шиеше всички свои дрехи, но все пак, докато изглежда, че е съсредоточена върху нещо, е по-лесно да я оставят насаме с мислите й.

Всеки ден се бори с желанието си да изостави работата си и да отведе Аурек от училището. Докато шие, си представя как би прекарала деня заедно с него — как ще останат сгушени в леглото на топло сутрин, как ще докосне плитката вдлъбнатина на тънкото му вратле и ще вдиша душния детски мирис зад ухото му. Тя ще се погрижи за подправките, които с Януш бяха засадили в градината, а Аурек ще си играе, докато стане време за вечерята, която ще приготвят заедно — Аурек ще оформя кнедлите, а Силвана ще реже картофите.

После ще му разказва приказки. Приказки за пан Заглоба, превзетия благородник, и за Ян Скшетуски, добродетелния рицар. Приказки за аристократи и красиви девойки, спасявани от зли барони със смелост и храброст. През историите препускат коне, хвърчат стрели, залавят се диви прасета, ходи се на лов за мечки. След като вече е далеч от къщи, тя му разказва истории за семейството си, за баба си и за детството си. Съживява братята си и им дава дълъг живот, изпълнен с лета, в които ловят риба и катерят дървета, представя родителите си като любящи и трезвени хора.

Януш никога не споменава сестрите или семейството си. Тя не го вини. Ужасяващо е да не знаеш къде се намират. Иска й се да му беше донесла някакви новини за тях. Януш й е споменал, че според него трябва да са в Русия. Като служител в местната община е много вероятно баща му да е бил арестуван. Януш не казва нищо повече по темата. А тя не го притиска. Докато Силвана разказва на Аурек истории от детството си, Януш предпочита да му чете разни факти от периодичните издания за момчета, които му купува.

Колко бързо се движат куршумите? Защо ръждясва желязото? Какво представляват слънчевите петна? Колко звезди има?

Звукът на сирената я изтръгва от унеса. Шевните машини постепенно затихват и спират и Силвана се включва в потока към портите.

— Госпожице?

Силвана вдига глава и среща погледа на надзирателя.

— Може ли да поговорим?

Очите му са безизразни, а изражението леко отегчено. Той скръства ръце и Силвана усеща как се смалява под безчувствения му взор.

— Мислиш ли, че тук изкарваме толкова много пари, че да ти плащаме да хвърчиш из облаците по цял ден? Държа те под око, да знаеш. Без повече закъснения и без повече да се помотваш. Ясно ли е?

— Да, разбира се. Съжалявам. Много съжалявам. Все още ли съм на работа?