Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Това е плацентата — каза рязко жената. Тя се наведе над нея и Силвана усети как натиска силно корема й. Опита се да се пресегне към бебето, но болката я накара да изкрещи и да стисне здраво очи. Последва втори прилив на облекчение и тя се отпусна назад на пода изнемощяла.

Съзнаваше, че детето е вдигнато от пода в чаршаф, че й помагат да легне на леглото, че някой попива челото й със студена кърпа. Чу жената да се оплаква, че й цапат чаршафите, чу мъжки глас да казва на жената да мълчи и лай на кучетата от съседна стая и после заспа за кратко, напълно изтощена.

Когато се събуди, под главата й бяха положени възглавници, а до нея, повит в одеяло, лежеше синът й.

Тя огледа внимателно личицето му. Очите му бяха плътно затворени, клепачите — сбръчкани и морави, все едно не искаше да види какво има да му предложи светът. Дробовете й се изпълниха с чувство на благоговение, което спря дъха й. Изведнъж се уплаши от безмълвното същество в ръцете й. Беше толкова малко, превито, подпухнало и червено късче от нещо начеващо, но тя осъзнаваше силата му; осъзнаваше, че любовта, която вече изпитва към това непознато създание, може да я накара да рухне безвъзвратно. Беше ли способна да се грижи за него? Сети се за майка си и загубите, които беше понесла. Ами ако синът й умреше както братята й? Ами ако се разболееше?

— Можете ли да го вземете? — попита тя жената.

— Да го взема ли?

— Не знам как да се грижа за него. Моля ви. Така е най-добре. Вземете го. Аз не мога да му бъда майка.

— Стига с тези глупости — каза лекарят, заставайки между Силвана и жената. Постави ръка върху челото й. — Той е твой син. Има нужда от теб.

— Ще оживее ли? — Силвана стисна ръкава на доктора. — Ако му има нещо, искам да ми кажете сега. Трябва да знам дали ще оживее…

— Момчето е добре, както си и ти. Всичко, от което има нужда, е да се нахрани добре.

Но Силвана искаше отговори. Опита се да изтика детето в ръцете на лекаря.

— Искам да знам дали е здрав. Братята ми умряха. Предава се по наследство. Момчетата от семейството ми… Моля ви, кажете ми дали му има нещо нередно.

И тогава бебето отвори очички. Разви юмручетата си и ги помръдна, все едно ги мести във вода, плавно движение като морска трева, носена от бавна река. Тя пъхна пръста си в малката му длан и той сключи пръстчета около него. Помилва личицето му, отметна завивките и преброи малките пръстчета на краката. После целуна меката вдлъбнатина на черепчето.

— Скъпи мой — прошепна, засрамена от изблика си на слабост. Как бе могла да полудее така? Беше очевидно. Отсега нататък щеше да живее само за това дете. В онази стая, докато денят преминаваше във вечер, Силвана повдигна детето към гърдите си и то започна да суче, изненадвайки я със силата, с която засмука. Не знаеше колко време е изкарала така, но когато вдигна поглед, Януш стоеше до нея.

— Може ли да го подържа?

Тя му подаде бебето, въпреки че с цялото си сърце не искаше да се откъсне от него.

— Значи имам син — каза Януш, а на лицето му беше изписана изненада.

Силвана усети как тялото й се отпуска. Може би лошият късмет на майка й все пак нямаше да се предаде и на нея. Беше се справила. Беше родила здраво момченце.

— Аурек — ухили се Януш. — Ще го наречем Аурек, на баща ми.

— Ще ми го върнеш ли? — попита тя и затвори очи щастлива, щом усети тежестта на детето отново да изпълва ръцете й.

— Франек, защо не отидеш да ни хванеш едно пиле? — попита Бруно, первайки момчето по главата с фуражката си. — Умирам от глад.

— Мога да хвана и една-две гъски — отговори Франек. — И мечка съм способен да изям сега.

— Не закачай гъските — намеси се Януш. — Остави ги на мира. Едно пиле ще е достатъчно.

Януш беше поканил двамата мъже да се нахранят с него. Все още се опитваше да осъзнае как седмиците се бяха изнизали толкова бързо, откакто беше дошъл в колибата. Гледаше как Франек се втурва навън и започва да препуска из двора да гони кокошките.

— Какво му има?

— Той е дете — отговори Бруно. — Дете в мъжко тяло. Записал се в армията заедно с по-големия си брат, а трябвало да си остане вкъщи. Не бил достатъчно умен да ходи на училище, но бил полезен в семейния чифлик. Там е трябвало и да си остане. Той не е войник. Справяше се що-годе с нас, докато руснаците не преминаха границата. Те просто се изреждаха покрай нас. Стотици от тях. Знаехме, че не можем да ги преборим, но Франек изтича при един, като крещеше и викаше, че Полша винаги ще си остане свободна. Едва не го убиха. Томаш — брат му — искаше да избяга, за да прибере Франек у дома.