Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Ще изчакаме — казва Силвана, когато излизат на тротоара. — Нямам нищо против да почакам. В действителност не ми е необходим пръстен.

Вижда как Януш стиска устни и разбира, че е изрекла нещо погрешно.

— Наистина не ми пречи — казва и стисва ръката му. — Нали имам теб и Аурек. Това е всичко, което искам. Хайде да се прибираме вкъщи.

Докато вървят нагоре по Британия Роуд, минават покрай парадно шествие от жени, коленичили пред входните си врати, като на молитвени килимчета, с глави, наведени към каменните стъпала на домовете им. Покритите им с престилки бедра се полюшват в почти съвършен синхрон, докато излъскват камъка до блясък. Тази гледка кара Силвана да се чувства неловко — всички тези обърнати към нея гърбове, докато преминава покрай тях.

— Добро утро — извиква Дорис, щом се спират пред своята къща. Изправя се и обяснява: — Трябва да си излъскаш стълбите. Тук това е въпрос на гордост. Ще ти трябва магарешки камък. Не ме питай защо се казва така. Знам само, че начинът, по който поддържаш стъпалата пред дома си, показва начина, по който поддържаш и самия него. Не искаш всички да се смятат за по-добри от теб, нали?

Силвана кимва несигурно и пита:

— А какво е магарешки камък?

— Дай ръка. Ето това е.

Силвана прехвърля камъка в ръката си и го изследва така, сякаш са й подали парче марсианска скала.

— Хайде де, пробвай го.

Силвана коленичи и потърква камъка в стъпалото. Движението й доставя удоволствие — начинът, по който камъкът описва кръгове по стъпалото, като кънкьор, оставящ фигури по леда. Дори звукът е като този от върха на кънки, прорязващ леко разтопен лед, с меко изскърцване и после просвистяване, сякаш се плъзга в дъги под ръката й.

Дорис прокарва пръсти по стъпалото.

— Браво, добре се справи. Няма спор. Не се тревожи, миличка. Съвсем скоро ще се впишеш. Задръж камъка. Пази го. Този е от хубавите.

Януш прегръща Силвана през кръста.

— Жена ми винаги е била голяма къщовница — казва на Дорис.

Силвана обръща глава към него. Била ли е наистина? Не си спомня, но й харесва да го чува да говори така.

— Преди войната живеехме във Варшава, знаеш ли? Красив град. Наричаха го „Източния Париж“.

— Така ли? — разсмива се на висок глас Дорис. — Ами то и Ипсуич е на изток, но не е особено бляскав по парижки. Във всеки случай радвам се, че ви срещнах. Гилбърт ми каза да ви предам, че в една от фабриките за текстил долу на канала има работни места за жени. Единственото, което се изисква, е да можеш да шиеш в права линия. Сетих се за теб, Силвия. Трябва час по-скоро да отидеш там.

— Аз ли?

— Ами да. Работата е хубава. Не като фабриките за амуниции, в които трябваше да работя аз по време на войната. Виждаш ли жълтия цвят на лицето ми? — Тя обръща бузата си за малко към Силвана и се оказва истина — кожата й има мръсножълт оттенък. — Това е от пълненето на гилзи. Прикривам го с грим, но си се вижда. Дадох своя принос за всенародните усилия за спечелване на войната. Никой не може да го отрече.

— Много мило от ваша страна, че ни помагате — казва Януш. — Наистина много мило. Аурек скоро ще тръгне на училище и ние обсъждахме, че трябва да намерим работа на съпругата ми. Ще отидем до фабриката още днес.

Силвана не си спомня да е имало разговор да й търсят работа.

— Училище ли? — пита и усеща как коленете й омекват. — Аурек трябва да ходи на училище?

Силвана обичаше вечерите във Варшава в началото на лятото. Януш се връщаше от работа и те набързо хапваха заедно, докато той й разказваше как е преминал денят, а тя слушаше и кимаше, и се наслаждаваше на усещането, че е съвършена градска домакиня. След това излизаха на разходка по улиците или в парка, хранеха патиците в езерцето и наблюдаваха как децата бутат дървените си платноходки по зеленясалата вода, преди бавачките им да ги приберат вкъщи.

Една вечер останаха навън по-дълго от друг път. Нощта беше задушна и на Силвана не й се прибираше в апартамента, така че седнаха на пейка в парка и гледаха как сумрачното небе става тъмновиолетово, а после синьо-зелено, докато не запалиха уличните лампи и то не стана съвсем черно.

Животните в зоологическата градина започнаха да кряскат и ядно да обикалят напред-назад по настланите дървени стърготини. Маймуните врещяха и пискаха в клетките си. Около лампите кръжаха облаци от нощни пеперуди. Силвана не можеше да си намери място. Докторът й беше казал, че ще роди скоро, най-много до седмица. И сега беше пълна с енергия и имаше нужда да ходи.