Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Притиснал силно мършавото си гръбче към стената, с усукани около тялото чаршафи, той проследява с поглед отправените нагоре стотици малки сиви самолети, прелитащи в бойна формация над неравната стена. В стаята има тъмен гардероб, който няма да отвори, в случай че в него се крие мъж с брадва, и една лавица с натрупани отгоре дебели английски томове. Единственото нещо, което харесва, е картината на стената — чернобяла снимка на сгушени в кошница кутрета с панделки на вратлетата. Върху този образ се съсредоточава, когато дойде нощта и гардеробът започне да му се присмива, че спи самичък.

Измъква се от безпорядъка на постелките и завивките, прави голям скок покрай гардероба и вече е покачен на перваза на прозореца, с лице, обърнато навън.

На отсрещната страна на улицата има още къщи от червени тухли и с допълнителни постройки, съвсем същите като тази, с дълги редове градини, в които на просторите белееха и се вееха дрехи. Дървото в дъното на градината беше покрито с млади листа, свити още като детски юмручета. То беше идеално за катерене и за Аурек вече представляваше приятел-покровител. Почти долавя землистия му аромат, като обвивка на бръмбар, и копнее да се покатери в клоните му.

Само че не може да отиде в градината. Майка му е долу и сади семена, коленичила в пръстта. Мъжът, за когото твърди, че му е баща, работи редом до нея и разкопава леха за картофи. Това е мъжът, който беше отнел майка му от него.

Аурек усеща студенината на стъклото върху бузата си.

— Ти не си мой баща — прошепва той, а дъхът му оставя замъглено кръгло петънце на прозореца. — Pan jest moim wrogiem . Ти си мой враг.

В градината Януш прекъсва работата си и забърсва лицето си с ръкав. Вдига поглед към небето, а Аурек се пита дали не е дочул шепота му и в момента не обмисля какво е изрекъл. Когато Януш забива лопатата си в пръстта и отново започва да обръща земята, Аурек прескача обратно на леглото и се завива през глава.

Така, увил се на топка с ръце и крака, той е убеден, че чува вратата на гардероба да проскърцва. Обзема го страх. Свива се още по-навътре в гнездото си и започва тихичко да си тананика някаква птича мелодия, с която да държи врага настрана.

През първите няколко месеца Януш се мъчи да създаде някакъв ред в живота им. Излиза за работа рано, а щом се върне, учи Силвана и Аурек на английски език. Те четат заедно и после слушат радио, подражавайки на кристалночистия акцент на радиоводещите.

Приятно е изненадан от лекотата, с която Силвана усвоява езика. Тя изглежда по-добре с всяка изминала седмица. Кожата й е все така бледа, но е наддала малко и той се надява, че скоро от погледа й ще изчезне и онази бдителност, онова неизменно подозрение. Това, което не е очаквал, е времето, което трябва да прекара в обучаване на Силвана и Аурек да не правят определени неща. Да не се къпят с дрехите. Да не шават, докато слушат радиото. Да не крадат зеленчуци от чуждите градини покрай реката. След като няколко пъти се връща от работа и заварва входната врата отворена, а къщата празна, ги учи също така да не отпрашват нанякъде из града и да се лутат, изгубени с часове. Аурек трябва да се научи да не крие храна из къщата, че мястото й е в кухнята. Че не трябва да влиза в стаята на родителите си. Никога. Нито пък да докосва гърдите на майка си. Никога. Януш веднъж е избухнал по този повод и е изпратил разплаканото момче в стаята му. То също се научава да не внася животни от всякакъв род в къщата, след като Януш намира повито в хавлиена кърпа котило полски мишки в леглото му.

— Трябва да се научите да живеете отново в къща — казва Януш. — И двамата трябва да оставите миналото зад гърба си. Войната свърши. Вече е мирно време. — Опитва се да смекчи тона си. — Знам, че е трудно. Сигурно Полша ти липсва. На мен също, ако ме питаш.

Наблюдава израженията им — напрегнатия взор на съпругата му и безмълвните очи на сина му, празни, като че ли издялани от камък.

— В града има един клуб. Група от двайсетина поляци като нас. Преселници, които са се озовали да живеят тук. Някои от тях имат деца. Там можеш да говориш на полски, да си намериш приятели…

— Не! — отговаря Силвана, а ожесточението в отговора й го изненадва. — Не искам да се срещам с никакви поляци. Само ще ми припомнят какво съм загубила.

— Какво сме загубили и двамата — поправя я той, а тя се извръща настрани, сякаш е казал някаква глупост.

Януш донася вкъщи брошури. На тях има снимки на усмихнати семейства, развяващи английски знамена. Чете на Силвана от памфлет, озаглавен „Да се научим на английския начин на живот“.