Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Силвана огледа мъничкия апартамент. Най-после имаше свой собствен дом.

Януш скочи върху кухненската маса.

— Ще можеш ли да се покачиш тук? Искам да ти покажа гледката. Ще те държа здраво, обещавам.

От таванското прозорче се виждаха върховете на дърветата в парка.

— Прекрасен е — въздъхна тя, докато масата леко се полюшкваше под тежестта й. — Градът е прекрасен.

— Имаме си хубава гледка. Смея да твърдя — най-хубавата във Варшава.

Той й помогна да слезе и й подаде увит в златиста хартия подарък.

— Заповядай. Това е моят сватбен подарък за теб.

Беше огърлица. На сребърна верижка висеше диск от цветно стъкло — малък син кръг, голям колкото грош. В синьото беше изрисувано дърво от миниатюрни зелени и златни стъклени кръгчета.

— От Ярослав е, там се правят най-хубавите стъклени и кристални изделия. Избрах го, за да ни напомня за… за първия път, когато… Онзи ден в гората…

— Не съм забравила — каза Силвана и вдигна висулката на светлината, а дръвчето проблесна. Вече имаше нов живот с мъжа, когото обичаше. Освен това най-после се беше освободила от родителите си и от призрачните си братя.

Силвана се влюби в града от мига, в който пристигна. Той беше жив и преливаше от енергия. Гражданките бяха с къси коси и носеха малки шапки с воалетки, кадифени клошове или барети, кацнали отзад на главите им. Дори походката им беше друга. Изпълваха пространството около себе си по тротоарите и вървяха с вирнати нагоре брадички. В своите селски дрехи и със сламената си шапка Силвана се тътреше с щръкнал напред корем.

Януш й купи книга — „Албум на Света на киното: картинен преглед на днешните кинозвезди“. Седнала в кафене „Бликле“, където всяка сутрин в единайсет ядеше виенски сладкиши, Силвана попиваше с очи снимките в цвят сепия на актьорите и актрисите, пръстите й проследяваха високите скули и гладката кожа, извитите вежди и изписаните устни. Накрая влезе в един фризьорски салон със стъклена витрина и показа книгата си.

Дългата й кестенява коса беше отрязана, кичурите падаха по дървения под на серпентини. Силвана наблюдаваше менящия се образ във фасетираните огледала. Имитираше останалите жени в салона, като въртеше глава наляво-надясно и кимаше одобрително, докато фризьорката помиташе купчините коса от пода с лопата за смет. Щом се прибра вкъщи, Силвана се огледа в елипсовидното огледало, докато се събличаше във възтясната спалня на апартамента им. Розовият й сатенен комбинезон стоеше изпънат на корема й. Тя отметна глава назад, а късата й, подстригана на черта коса, блестеше. Беше на деветнайсет години и вярваше, че вече знае всичко, което има да се знае за този свят.

Къщичката беше направена от сцепени на две дънери. Не беше боядисана, с изключение на малките прозорци, чиито рамки бяха бели. Сламеният покрив беше съсипан от плъхове и придаваше на постройката мрачен и снишен вид, като нахлупена до очите шапка. Беше проста селска къща, позанемарена от някои и не по-лоша от други. Бащата на Януш би я нарекъл „сиромашка колиба“.

Януш я беше забелязал от билото на хълма и се беше спуснал долу с надеждата да намери някой, който да му посочи обратния път за Варшава. Почука, но отвътре не се чу нищо. Обиколи колибата няколко пъти, докато накрая не отвори вратата и не пристъпи вътре.

Състоеше се от две стаи с глинени подове, в едната имаше опушено огнище, кухненска маса и стол. В плетена кошница до вратата бяха складирани картофи. Единствените украшения в тази стая бяха ръчно изработените книжни икони, внимателно изрязани и прегънати изображения на различни светци, наредени по перваза на прозореца. Бяха пожълтели с времето и покрити с дебел слой прах.

До стената в другата стая имаше дълга пейка, на която спеше котка с малките си. В единия ъгъл Януш намери украсен дървен скрин, в който имаше спално бельо и одеяла. Това беше скринът от нечия зестра, изрисуван с букети от цветя и малки птички. Дар от семейството за младо момиче в деня на сватбата му. Нямаше нищо друго, освен застоялата миризма на нищета и самота.

В двора кряскаха гъски, а пилета газеха в дебел слой гъши изпражнения и ровеха в пръстта. Дъждовете от изминалата нощ бяха превърнали двора в кална нечистотия и във въздуха се носеше воня, която накара Януш да се закашля и да запуши носа си с ръка. Мястото беше безлюдно. Той предположи, че това беше домът на мъртвата жена с гъските.

Въпреки че се беше зарекъл да се върне във Варшава, той се почувства длъжен да остане. Щеше да свърши нещо полезно тук, в дома на умрялата жена. Почисти и превърза раната на главата си с парче памучен плат, което намери в скрина, после разпали огнището и си сготви малко картофи.