Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Натърква сапуна по цялата си глава, ноктите на ръцете й дерат скалпа, мехурчетата влизат в очите й, ароматът на сапуна е толкова сладък, чист и живителен, че тя се изкушава дали да не плъзне цялото парче в устата си и да остави балончетата да пречистят вътрешността й така, както и тялото.

— Добре ли си? — извиква Януш и тя го чува да тропа по вратата. Сапунът се изплъзва от ръката й и пада някъде под мивката. Опипва долу да го намери, водата се излива върху лицето й и тя стиска здраво очи.

— Да, да. Сега излизам.

— Просто водата тече от много време.

— Съжалявам.

Силвана измъква сапуна иззад тръбите. Взема една хавлия, подсушава лицето си, затваря кранчето и се заслушва в тихите стъпки на Януш, докато минава по площадката на стълбището. Съблича се и влиза в топлата вода, като потапя и главата си, а краката й се удрят във ваната.

Дали Януш ще поиска да узнае какво й се е случило през войната? Дали ще поиска да разбере как така е заживяла в гората? Ами той? Дали той също пази някакви тайни? Няма да го пита.

Вече й беше обяснил как е пристигнал във Великобритания през 1940-а, но начинът, по който го разказа — с кратки изречения, като в многократно използвана реч, — остави Силвана в неведение за това как точно го е направил. Разказал й е за службата си, описал е страната, в която я е довел, черешовите овощни градини на юг и моравото сияние на северната пустош. Не е задал и един въпрос за нея или за момчето досега. Така е по-добре. Тя поглежда надолу, опипва гърдите си с ръце, а после и хлътналия корем, върху който са се отпуснали, сгушени една в друга. Какво жалко тяло ще му предложи. Дали след толкова години пак ще му се стори привлекателна?

Януш тъкмо да почука на вратата на банята отново и Силвана най-после излиза. Изглежда чиста и освежена. Бузите й са поруменели, но има нещо тъжно и безпомощно в нея, като мокро коте, сякаш водата я е смалила. Той хваща ръката й и я повежда към спалнята. За този момент е копнял и от него се е страхувал. Първата им нощ заедно.

В голямата спалня има две единични легла. Силвана ляга в едното, а Януш придърпва нагоре завивките около нея. Присяда на ръба на леглото и гледа как тя си играе с панделките по предницата на нощницата си.

— Харесва ли ти? — пита я. — Къщата. Сякаш е чудо, нали? Това с нас, да бъдем пак заедно? Англия ще ти хареса. Красива страна е.

Той свежда поглед и обръща внимание на лявата й ръка. Тя не носи венчална халка.

— Изгубих я — казва Силвана. Не допълва нищо повече.

— Ще ти купя друга — обещава й той, изпълнен с щедрост и доброта. Настоява да й обясни за английските нрави: — Една омъжена жена трябва да носи халка. Тук хората забелязват женските ръце. Поглеждат, за да разберат коя си.

Пресяга се да докосне косата й и усеща как тя трепва леко.

— Съжалявам, че не нося новини за семейството ти. Иска ми се да имах какво да ти кажа.

— Няма значение. Аз продължавам да им пиша, знаеш ли? Всеки път на различен адрес, в случай че някой е чувал нещо. Сигурно съм писал на всеки човек в родния ни град. Пращам писма и на твоите родители.

— На моите родители? Те отговориха ли?

— Не. Но служителят в Червения кръст ми каза, че може да отнеме години, докато писмата стигнат, където трябва. Не съм загубил надежда. А и ето, виж — вие сте тук. — Той поема ръката й в своята. — Радваш ли се, че ви намерих? След всичките тези години не бях сигурен… Трябва да те попитам. Не знаех дали не си срещнала някой друг…

Силвана тръсва глава решително и той съжалява, че е попитал.

— Бях с Аурек.

Между тях се настанява тишина. Накрая Силвана я нарушава.

— Ами ти?

— Аз? Не. Никого.

Изрекъл само това едничко изречение, той се чувства така, сякаш е прескочил пропаст и е оставил Елен и миналото зад гърба си. Вече си нямаше никого. Ето го в настоящето, където толкова отчаяно иска да бъде.

— Чаках те — шепти той и вярва в думите си. Ще направи така, че това да се получи. В главата му стоят хиляди въпроси. Жадува да разбере за живота й. Не разбира как е оцелявала в гората, макар и да е чувал за цели села, които са изоставили домовете си и са се подслонили сред дърветата. Всеки въпрос, който му хрумва, замира, преди да достигне устните му. Все още не е дошло времето за въпроси. Тя изглежда толкова уморена. Сенките под очите й са оцветени в лилаво. Може би трябва да подпъхне завивките около нея и да я остави да спи.

Силвана потупва пухения юрган.

— Искаш ли да легнеш до мен?

— Може ли? Кажи, ако е твърде рано…