Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Не се плаши — успокоява го тя. — Това е баща ти.

Аурек шепти в ухото й като обезумял:

— Нье. Не. Не.

— Той няма да ни нарани.

— Разбира се, че няма — потвърждава Януш и тя вдига поглед към смръщеното му лице.

Усмихва му се извинително, отскубва се от силната прегръдка на сина си и се оглежда наоколо. Къщата е студена и мирише на прясна боя. Шумът от стъпките им отеква, когато преминават през тесния коридор и влизат в кухнята, която се намира в задната част. Тя представлява симпатична малка стая с дървена маса и три бледожълти стола. Има готварска печка с понащърбен чайник на котлона. На прозорците са окачени парцаливи дантелени пердета.

— Изпрах завесите — обяснява Януш. — Знам, че са стари и поизносени, но щом се настаните, можем да вземем и нови.

Силвана вижда как нечии чужди ръце са излъскали бравите на вратите и нечии чужди ходила са направили малка вдлъбнатина в камъка на пода пред мивката.

— Кой е живял тук преди?

Януш изглежда изненадан от въпроса й.

— Не знам. Има ли значение?

Силвана поклаща глава. Знае, че в случая натрапникът е тя. Страхува се, че къщата също го знае.

Януш взема един вързоп от кухненската маса и й го подава.

— Подарък. Престилка е.

Тя си я слага. Червена памучна пола със син колан. В Полша всяка младоженка получаваше престилка. Може би има същия обичай в Англия. Какъвто и да е случаят, тя му благодари неколкократно. Януш прокарва пръст по яката си, сякаш е прекалено стегната. Това е жест, който тя помни — навик от младостта му, когато се почувства засрамен.

— Искам да видиш градината — казва той, отключва задната врата и я отваря широко. — Малко е дива, но вече подрязах тревата и изкопах няколко розови лехи ето там. Започнах да работя и за зеленчукова градина. Искам да си имаме истинска английска градина.

Силвана кимва, макар и да не разбира с какво английската градина е по-различна от всяка друга. Дългата морава е спретната и наскоро са изкопани цветни лехи, пръстта е тъмна и наситена като кафеени зърна. Аурек се стрелва покрай нея и се затичва по тревата, блъскайки се тук-там напосоки, като уловена в буркан муха.

Януш се обляга на вратата да го погледа, висок широкоплещест мъж с уморено лице и решителни сини очи. Костюмът, с който е облечен, е измачкан на гърба. Изглежда като чужденец в него, донякъде англичанин. Също така изглежда по-стар. Но какво ли беше очаквала? И двамата са остарели вече. Зачуди се дали той осъзнава колко надежди е вложила в него, в този нов живот, в тази къща под наем. Някак нечестно е да иска толкова много от него, след като са били разделени през всичките тези години, но имаше ли друг избор? Неговата преданост е към момчето. То има нужда от истински дом. Трябваше да се погрижи Януш да го разбере.

Януш се обръща и я поглежда.

— Значи не си виждала семейството ми, след като си тръгнах?

Силвана усеща как кръвта нахлува в лицето й. Това ли беше причината да я открие и да я доведе тук? Само за да му донесе новини за семейството му?

— Не — отговаря тя, впила поглед в краката си. — Съжалявам. Не знам нищо и за моите родители. Не знам какво се е случило с тях.

Тя развързва престилката и я поставя върху кухненската маса, когато Аурек се втурва вътре с някаква счупена кукла в ръце — розово и голо същество без ръце, с въртящи се очи и сплъстена черна коса. Той се ухилва и я показва победоносно на Януш.

— Я да видим какво имаме тук.

Януш се пресяга да вземе куклата, но Аурек се свива зад майка си, ръмжейки. Още преди да успее да премисли, Силвана избутва Януш, за да защити сина си. После вижда озадачението, изписано на лицето му, и незабавно се разкайва за прибързаната си постъпка.

— Съжалявам. Не исках да… Той не е свикнал да споделя нещата си. Прекалено дълго живеехме съвсем сами… Той…

Силвана се опитва да намери начин да му обясни, когато някакъв женски глас ги кара да се обърнат.

— Ехо, има ли някой?

Жената стои в коридора с цигара в ръка. Според Силвана е някъде към петдесетте. Притежава внушителното излъчване на някой на средна възраст. Тя е висока и червенокоса, с прекалено широки за жена рамене, и самите й размери карат Силвана да се чувства незначителна и не на място. Облечена е с пола от туид и бяла блуза, покрити с цели метри престилка на избелели теменуги и розови рози, които разцъфват точно над бедрата й и през огромния й бюст.

— А! — възкликва тя. — Наистина съм чула гласове. Аз съм госпожа Холборн, съседи сме.