Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

В мъждивата светлина в края на деня изпълзя от канавката и легна по гръб, взрян в небето. Какво щеше да прави сега? Внимателно попипа с пръсти и усети подутината над окото си. Кръвта беше засъхнала. Седна и после бавно се изправи на крака. Крясъкът на гъските в далечината го подсети за момичето и той тръгна вдървено през полето към врещящите птици.

Гъските стояха в група наблизо и започнаха да съскат и да извиват шии към него, щом се приближи. Не можеше да се накара да докосне тялото, затова седна до него и заплака. Какъв войник беше той? Беше лежал в някаква канавка, докато всички хора около него се нуждаеха от помощ. Самонаказваше се с подобни мисли, докато накрая не хвана мъртвото момиче за раменете и не го обърна.

Обрамчено с дълга бяла коса, сбръчкано лице гледаше с празен поглед през него. Тя беше дребна старица с височината на дете. Не можеше да подреди мислите си. Коя беше тази жена? Къде беше изчезнало момичето? Нима беше сбъркал? Докосна бузата й. Беше студена. А неговото собствено лице гореше. Как бе могъл да я помисли за млада жена?

Той вдигна тялото, отнесе го в края на полето и го положи под едно дърво. Свали направените й от брезови кори сандали, които бяха опръскани с кръв, пооправи дрехите й и затвори очите й.

Той беше на двайсет и две години и беше загубил полка си, преди още да се е присъединил към него. От небето прогърмя тътен. Бурите, които предвещаваха от дни, най-после се извиха. Небето потъмня и се заизлива проливен дъжд, който пронизваше като с игли, докато брулещите ветрове го навяваха странично. Януш вдигна яката си и започна да върви. Надяваше се да е поел в правилната посока към Варшава. Не знаеше къде другаде да иде.

Това, което Силвана е видяла от Великобритания досега, е една държава, също толкова разсипана, колкото и нейната собствена. Белезите от войната са навсякъде — в опожарените сгради, които подминават, в опашките пред магазините и в безизразните лица на хората. Беше си мислила, че може би ще успее да остави мрачните спомени зад гърба си в Полша, но тук загубата дебне зад всеки ъгъл, неизменна и неумолима, призовавайки миналото, при все че за нея е очевидно, че онова, от което всички имат нужда, е да забравят. Но от друга страна, коя е тя, че да мисли по този начин? Нейните собствени спомени я терзаят непрестанно, а забравата не идва лесно.

И все пак, докато следва забързана Януш нагоре по стръмната павирана улица и минава покрай другите къщи от червени тухли, които изпълват тези улици в предградията, тя се чувства изпълнена с решимост, а защо не и с мъничко надежда. Когато Януш ги посрещна на гарата, той беше погледнал момчето с любящ поглед. С приемане.

Иска да му благодари, но той върви толкова бързо, че тя непрекъснато трябва да подканва Аурек да подтичва до нея, за да не изостанат. Тъкмо когато си мисли, че е доста топло и може да свали палтото си и да го преметне през ръка, докато върви, Януш спира пред последната къща от редицата.

— Пристигнахме — съобщава той и се усмихва. — Ето го ключа. Добре дошли у дома.

Тя прехвърля ключа в ръката си. Аурек се протяга към нея да я докосне и тя разтваря длан, за да му го покаже.

— Хайде, давай — приканва я Януш. — Смазал съм ключалката и съм поправил пантите. Вратата заяждаше, но… Ами хайде, давай. Вкарай ключа и го изпробвай.

Тя пъха ключа в ключалката, той се завърта с лекота и вратата се отваря към тесен коридор с една врата отляво, стълбище от дясната страна и още една врата в дъното на антрето.

— Сигурно трябва да те внеса вътре на ръце — казва Януш, — да те пренеса през прага. Да направим нещата както си му е редът, а?

Силвана понечва да възрази, но той я прегръща през кръста и я вдига на ръце, като я държи здраво. Тя затаява дъх от ненадейно връхлетялото я усещане, че не е стъпила на земята. Той я пита, като устните му леко докосват ухото й:

— Помниш ли, че когато взехме първия си апартамент, исках да те пренеса през прага, но ти беше…

— Бях бременна — довършва изречението му Силвана.

Януш се олюлява леко, докато се опитва да маневрира и с двама им през вратата, и от нейните устни се изплъзва мимолетен смях, който я изненадва с безгрижността си.

За един кратък миг тя си спомня момичето, което някога е била. Мисли за униформата си на разпоредителка в киното, виненочервения й цвят и украсените със златен ширит яка и ръкавели. Мисли за ябълковите овошки зад къщата на родителите си и как Януш я чакаше там привечер. Това бяха онези ненужни мисли, които правеха лъжите, които бе донесла със себе си от Полша, твърде осезаеми. Когато я пуска обратно на земята, тя разполага само с миг да пооправи яката си, преди Аурек да се втурне към нея и да зарови лице във врата й.