Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Силвана пуска Аурек, а той отстъпва назад и избягва в градината, стиснал куклата в ръце.

Януш леко се покланя, за да поздрави жената. За момент изглежда, че ще целуне ръката й като истински полски джентълмен. Вместо това се изправя и се ръкуват.

— Госпожа Холборн ли казахте? Много ни е приятно да се запознаем. Как сте?

Силвана усеща погледа на Януш върху себе си и осъзнава, че очаква да каже нещо.

Припомня си английския, на който я учеха войниците, и уроците, на които присъстваше в лагера.

— Добър ден — казва внимателно. — Добър ден, госпожо.

— Приятно ми е — отговаря г-жа Холборн. После пристъпва към задната врата и Силвана забелязва как се втренчва в Аурек, който си играе в градината.

— А това синът ви ли е?

— Да, това е синът ми — уточнява Януш, а Силвана усеща гордостта в гласа му. — Казва се Аурек.

— Ъ-ъ… как? Извинете, не чух добре. Може ли да го произнесете отново?

— Аурек — повтаря бавно Януш.

— Не е лесно да си извъртиш езика. Не мисля, че съм го чувала преди.

— На полски означава златокос.

Силвана наблюдава как Аурек подхвърля куклата във въздуха и после я улавя. Няма нищо златно в остриганата му тъмна коса.

— Беше рус като бебе — казва Януш и Силвана съзнава, че си е мислел същото и той.

— Като баща си — допълва тя и кима.

— Толкова бързо се променят, нали? — казва г-жа Холборн и махва към Аурек — жест, в който Силвана намира утеха, сякаш жената вече познава сина им.

— Дъщеря ми беше същата — продължава жената. — Роди се с рошави рижи къдрици. Човек би си помислил, че е детето на млекаря. А ако я видите сега — имайте предвид, че вече е голяма и не живее вкъщи, — ще речете, че съм лъжкиня, защото е чернокоса. Няма и един-единствен червен косъм на главата си. Вижте сега, тук не се церемоним много-много. Казвайте ми Дорис.

Януш й се усмихва.

— Дорис. А аз съм Януш Новак. Можете да ми казвате Ян, ако ви е по-лесно. Съпругата ми се казва Силвана.

— Добре. Ще се постарая да ги запомня, но що се отнася до чуждестранни имена, съм направо безнадеждна. Надявам се да ми простите, ако ги сбъркам. Виждах как идвате и си отивате и си помислих, че сигурно се нанасяте. Трябва да се запознаете с моя Гилбърт, като се върне от работа. Може и вече да го познавате. Работите заедно в Бъртънс, нали?

Силвана поглежда през прозореца. Слънцето в небето почервенява и обагря облаците в розово. През отворената врата се чува чуруликане на птички, а в дъното на градината Аурек се катери по ниските клони на дъба. Мисли си за гората, в която бяха живели с момчето. Скривалището им ще се напълни с пръст и листа. Ще започнат да го обитават животни, а корените на дърветата ще пробият стените от пръст. Гората сигурно вече забулва миналото й.

Януш я докосва леко по рамото и тя се сепва. Опитва се да нагласи лицето си в усмивка.

— Какво има?

— Тя се съгласи да ни снима. Хайде, повикай Аурек.

Дорис размахва фотоапарат пред нея ухилена.

— Не ме бива много с техниката. Надявам се да не го счупя.

Силвана е застанала до Януш пред входната врата. Занимава се със забрадката си, пристяга я към брадичката си и се старае да се отпусне, когато усеща ръката му на талията си да я придърпва по-близо към него. Следва кратък миг на вцепенение, в който тримата изчакват и позират, взрени в обектива. Така замръзнали в кадър, те чакат камерата да ги запечата.

Януш стои сериозен, с изпънат гръб. Силвана придържа забрадката си. Аурек е вкопчен в краката на Силвана.

След като снимката е проявена, Януш я слага в рамка, а Силвана я поставя на полицата над камината отпред във всекидневната. „Това е доказателство“, мисли си тя. Дъхва върху рамката и почиства стъклото с ръкав, за да излъска портрета. Те са в черно-бяло, бащата, майката и техният син, отново станали семейство. Нейното семейство. Никой не може да й го отнеме. Вече не.

Силвана е в банята и натърква ръцете си със сапун, докато не се покриват с дебел слой пяна. За нея е разкош да разполага с цял калъп сапун само за себе си. Поглежда се в огледалото и се чуди дали да измие косата си. Нейната къса, побеляла коса. Очите й се насълзяват всеки път, щом зърне отражението си. Толкова е грозна, мисли си.

Как може Януш да я поиска, ако изглежда по този начин? Като каторжница. Точно така изглежда тя. Като престъпник. Вестител на злощастия. Беше го прочела на лицето на Януш, когато му каза, че така и не е отишла да види родителите му, след като е напуснал Варшава. Съвсем ясно виждаше болката в очите му. Беше го разочаровала.