Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

На следващата сутрин, която дойде с освежителен полъх от хълмовете, които се виждаха далече на хоризонта, той съчини още писма в ума си — няколко до свещениците от гимназията в родния му град, и други на френски до бившата му учителка по история, която му беше любимата. Бе дотолкова вглъбен в мислите си, докато се блъскаше над позабравената френска граматика, че му отне известно време, преди да осъзнае, че влакът внезапно спира насред някакви полета. Погледна към небето. В далечината се виждаха летящи към тях самолети.

— Това са Луфтвафе! — изкрещя един войник и изблъска грубо Януш от вратата. — Разкарай се от пътя. Картечниците им са насочени към влака.

— Но ние още не сме във война.

Войникът отвори вратата на вагона.

— Кажи го на германците.

Около него мъжете псуваха, а жените и децата пищяха и плачеха. Блъскаха се да отворят вратите, препъваха се и се бутаха да излязат, скачаха в храстите покрай жп линията и тичаха през околните полета да се скрият в канавките и сред дърветата.

Януш се измъкна от влака и изтича след група мъже в една открита канавка. Оттам изпълзя във високите тръстики наблизо и приклекна задъхан. Униформата му тежеше и усещаше как по лицето му се стича пот, която пари на очите му. Покри главата си с ръце, когато самолетите прелетяха над тях. Почувства топлина на гърба си и чу рева на двигателите — пронизителен и застрашителен. И когато вече му се струваше, че шумът ще го оглуши напълно, самолетите ги подминаха, издигнаха се по-високо в небето и се скриха зад хоризонта.

— Играят си с нас — каза някакъв мъж до него, щом самолетите изчезнаха в облаците.

— Къде отидоха?

— Ще се върнат. Само почакай. Правят такива атаки през последните няколко седмици. Без бомби, само откриват картечен огън по села и гари и разстрелват цивилни. Тактика за сплашване.

Януш погледна над ръба на канавката и се опита да разбере къде са отишли самолетите. В далечината на една тревна ливада видя селско момиче. Нещо в начина, по който се движеше, една определена жилавост, по-привична за момче, отколкото за момиче, му напомни за сестра му Ева и сърцето му трепна. Момичето стоеше насред ято гъски, които се разлетяха около него. От облаците се появиха четири самолета и направиха завой към влака, спускайки се ниско над полята. Януш видя как момичето вдига ръка, за да заслони очите си. Извика, но беше твърде далеч, за да го чуе. Чу се звук като от удари на градушка по ламаринен покрив и той разбра, че това е картечен огън. Последното нещо, което видя, преди да падне назад в канавката, беше как пастирката се свлече.

Убийство беше думата, която изскочи в съзнанието му. Той се затича покрай калния поток, който минаваше покрай канавката, далеч от влака и от скупчените един до друг мъже, прикрили главите си с ръце. Далеч от образа на падащото момиче.

Земята покрай него се разтресе, когато картечниците отново откриха огън. Януш чу собствения си вик. А после думите изчезнаха и остана само червеният цвят зад стиснатите клепачи на очите му и откъслечни шумове като от фойерверки, избухващи в тъпанчетата на ушите му. Той се препъна и политна напред, удряйки главата си, когато падна по лице в канавката. Прониза го болка. Пред очите му проблеснаха сребърни звезди, а после угаснаха. Усещаше тежест в гърдите си, сякаш някой мачкаше дробовете му. Не можеше да си поеме дъх. И после настана тъмнина.

Когато дойде в съзнание, лежеше по корем. Изправи се на ръце и колене, като кашляше и се задавяше, опитвайки се да си поеме дълбоко дъх. Самолетите си бяха отишли. След себе си бяха оставили сини ивици пушек и миризма на машинно масло и изгоряло. Осъзна, че се намира доста далеч от влака, а канавката беше дълбока и склоновете й го скриваха. Пипна главата си и усети, че има кръв. Дали беше прострелян? Но после видя какво беше причинило раната — един камък стърчеше от плитката вода в канавката. Кръвта му беше по ръба на камъка. Трябва да е загубил съзнание, като е паднал. Опита се да се изправи, но краката не го държаха. „Ще се изправя, помисли си. — Трябва да се изправя.“

Усещаше, че наоколо има войници, даже един-два пъти ги мярна по-нагоре, на тревата. Беше твърде слаб, за да ги повика, така че остана безмълвен и скрит от високите треви. Изтощението го сломи и той потъна в тревожен сън. В промеждутъците на неясните си сънища чу как влакът потегля, но крайниците му тежаха прекалено много, за да помръдне, и той позволи на съня отново да го победи.