Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Дай да видя.

— Не, не. Няма нищо. — Силвана отблъсна ръката му и се нацупи отново. — Сигурно пак ще ме удариш сега?

Той бавно поклати глава:

— Никога. Никога няма да те нараня. Ще те боготворя вечно.

Никой не й беше говорил така преди. Той коленичи пред нея и прокара ръка под полата й, а студенината на пръстите му по горещата й кожа я накара да се задъха. Той вече дишаше тежко, все едно е тичал. Когато се опита да вкара ръката си под пликчетата й, тя го отблъсна.

— Почакай малко, моля те — примоли се тя.

— Какво има? — Беше се изправил и говореше в ухото й. — Правила ли си го преди?

Тя поклати глава.

— Никога. Ами ти?

— Не. Но искам. А ти?

Тя пое дълбоко дъх и кимна.

— Да. Искам — прошепна.

Целуна я отново и те се свлякоха на колене в храстите.

Чувстваше се, сякаш тя е светът, целият огромен свят, и му позволяваше да я изследва. И така се сдоби със своето бебе — в онзи ден, когато Януш я заведе в гората. Споменът, че се чувстваше огромна в онзи ден, никога не я изостави, че беше гигантска жена, а твърдостта й се беше стопила в мекота, отнесена от внезапната щедрост на тялото й, а зачатието на сина й вече бе уловено в мрежите на жизнените й сокове.

— Обичам те — каза след това Януш. — Обичам те.

Лежаха един до друг и се държаха за ръце. Силвана затвори очи и се заслуша как ритъмът на сърцето й се успокоява. Вече се свиваше в себе си, полъхът по голите й крака я караше да настръхва, а съмненията относно онова, което бяха сторили, се трупаха в ума й.

— Наистина ли ме обичаш? Защо?

— Как така защо? Просто те обичам.

— Искам да разбера защо.

Искаше да й каже, че я обича, защото е красива и защото е онази, която бе търсил през целия си живот. (По онова време гледаше прекалено много филми и беше много податлива на влиянието на американските мюзикъли.)

— Защото така става — отговори той след кратък размисъл. — Хората се влюбват.

— Аха.

— А ти обичаш ли ме?

Силвана се загледа в сладкото му, сериозно лице, съзря копнежа в очите му, погледна разкопчаната му яка и падналите тиранти. Погали бузата му, а той изохка, хвана ръката й и я целуна.

— Да — каза тя. — Мисля, че да.

— Докажи го — въздъхна той. — Докажи ми го пак.

И тя му го доказа.

Януш с мъка си проправи път в претъпкания автобус и слезе сред напиращото множество на улица „Проста“. Притиснал шапката към гърдите си, той се вля в тълпата от мъже и жени, които бяха толкова наблъскани един в друг, че се придвижваха като стегнат мускул и го изтикваха към Централна гара „Варшава“.

Гърдите го стягаха и той се чудеше дали смразяващият вятър, или страхът от онова, което му готвеше бъдещето, го кара да се бори за всяка глътка въздух. От решетките на канавките по павираните улици се надигаше воня на клоака. Жегата беше задушила града като с мрежа и смесваше изпаренията на коли и конски изпражнения ведно със смрадта от пазарите за риба и гниещи зеленчуци. От седмици се говореше за недостиг на храна и хората от селата бяха започнали да носят реколтата си в града и да я продават на раздути цени на семейства, които трупаха запаси в зимниците си. Януш вдигна поглед към високите сгради около себе си и нагоре към помръкналото августовско небе. Беше покрито с плетеница от сиви облаци и дори нищожният вятър, който полъхваше, беше горещ. Ах, колко копнееше да завали и да се прочисти въздухът.

Проби си път с лакти покрай група момичета — селянки, увити в шалове и провинциални забрадки, а когато усети как нечия ръка докосва леко джоба му, се отби встрани и тръгна в крак с някакви войници, надявайки се, че уличните продавачи и джебчиите ще го оставят на мира, ако видят, че отива да се бие за родината си.

— Ужасна суматоха, нали? — каза някакъв глас до него.

— Отвратително! — викна му в отговор Януш, щастлив да намери някого, с когото да поговори. Обърна се към мъжа, да види на кого принадлежи гласа. — А вие…

Но войникът вече беше подминал и Януш откри, че говори на гърба на нечия шапка.

Той пристигна на гарата и си проправи път навътре, стиснал повиквателната пред гърдите си. В продължение на седмици по радиото излъчваха емисии, в които призоваваха всички мъже на разположение да отидат на най-близката до тях гара, където да се запишат за войници, готови да защитават Полша. В продължение на седмици сърцето на Януш биеше като лудо и блъскаше по ребрата му, а ударите му го будеха нощем. Нямаше и съмнение, че тази война ще се случи. И ето го него, застанал в средата на пъкъла — на гарата беше по-зле и от навалиците по улиците, — краката му трепереха, а сърцето му препускаше бясно в гърдите му, сякаш се опитваше да го остави без нерви.