Аманда Ходжкинсън: Британия Роуд 22

— Не знам. Съжалявам. За никой от тях не знам къде е.

— Не знаеш ли?

— Не съм ги виждала отново, след като ни напусна.

Чакал е с години да получи вест за семейството си. Очаквал е Силвана да пристигне с писма и разкази за тях. С някаква информация за местонахождението им. Остават смълчани, докато Януш не проговаря отново.

— Ами… ето, вече сте тук.

Силвана прошепва нещо и той трябва да се наведе напред, за да я чуе.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че сме тук.

Януш се разсмива насила в опит да потисне сълзите си.

Стиска ръката й в своята и увива пръсти около нейните.

Изведнъж усеща умора. Успява единствено да я погледне в очите.

— Предполагам, че и двамата сме се променили… но няма значение — промълвява, като се опитва да звучи спокоен. — Дълбоко в себе си сме същите хора. Времето не може да промени това.

Още докато го изрича, той знае, че е лъжа. Тя също го знае. Вижда го в очите й. Войната е променила всички. А косата на Силвана не е просто къса. Тя е побеляла.

Първия път, когато Силвана видя Януш, той плуваше. Беше в края на пролетта на 1937 година и навсякъде цареше усещане за безгрижие, сякаш внезапната поява на слънцето бе превърнала града в дете, чието единствено желание е по цял ден да играе по улиците. Силвана беше приключила следобедната си смяна в кино „Кине“, където работеше като разпоредителка. След тъмнината на киносалона дневната светлина винаги я сварваше неподготвена и тя застана на тротоара, за да усети полъха на лекия ветрец, заиграл се с края на полата й, и слънчевите лъчи, галещи бузата й. Беше на осемнайсет и знаеше само, че все още не иска да се прибира. Знаеше и че това да се разхожда на слънце, при все че нямаше къде да отиде, е за предпочитане пред гнетящото мълчание, което щеше да я заобиколи в момента, в който престъпи прага на малката къщурка на родителите си.

Тя се пошля по главната улица с дървета от двете страни, мина покрай площада с фонтана и високите рушащи се къщи и пое по прашната пътека към сенките на църквата от червени тухли и дома на свещеника. Щом подмина тези внушителни сгради, сенките останаха зад гърба й и тя последва светлината, която водеше надолу по пътя извън града. На няколкостотин метра по-нататък се намираше едноетажната дървена къща на родителите й, която беше боядисана в същия син цвят като останалите къщи от покрайнините на града. Силвана се спря и навлезе в една овощна градина встрани от пътя. Някога беше тяхна, но баща й я беше продал. Сега той работеше на чуждите земи, събираше дърва, прибираше реколтата — според сезона. Дърветата бяха отрупани с бели цветчета, огромни облаци от цъфнали венчелистчета, а тревата под тях беше мека и девствено зелена. Картина на узряване и надежда. Тя стоеше в шарената светлина и вдишваше дълбоко, уверена, че каквото и да й се случи в живота, където й да се озове — а тя се надяваше да е далеч от този малък град, — винаги ще обича това място.

Силвана пое по една пътека, която водеше към реката, като от време на време хвърляше поглед назад към къщата. Майка й Олга сигурно седеше в кухнята и изпиваше водката, която вареше в кравешкия обор, бистра огнена напитка от захарно цвекло, хрян — или в по-бедна година от лук, и бъз. Да, замисли се тя. Майка й сигурно беше пияна, заобиколена от злочестите животинки, които прибираше — по полите й се катереха котенца, малки кучета подскачаха в краката й и изгризваха краката на масата, наоколо се разполагаха в различни кътове слепи зайчета, безкрили пиленца и осиротели диви зайци, които тя хранеше на всеки час и обгрижваше така, както някога бе обгрижвала собствените си умиращи синове.

Съседите я смятаха за добра жена, на която хич не й е било леко да отгледа една толкова опърничава дъщеря. Силвана осъзнаваше, че в това има известна доза истина — тя бе трудно дете, а и все още беше упорита и непреклонна, но винаги беше смятала, че е не по-твърда, отколкото майка й бе към нея. Имаше го и проблема с братята й. Трите момчета, родени преди нея, които не бяха успели да пораснат. Малките принцове на майка й, които бяха останали заключени в своето детство и намигаха и хленчеха в нейното. Силвана беше слушала историите им до втръсване.

Баща й Йозеф започнал да дялка дървена дрънкалка, когато съпругата му забременяла за първи път. Използвал парче черешово дърво от овощната градина и по някакъв начин това дърво им донесло лош късмет. Във всеки случай той нямал особени заложби в дърворезбата. Докато бебето се родило, дрънкалката била готова едва наполовина. Когато три месеца по-късно детето починало, а горе-долу по същото време реколтата от картофи изгнила, Йозеф продължил да дялка играчката. Не забелязал как ножът потъва в палеца му и оставя дълбока рана, която си кървяла ли, кървяла. Когато беше мъничка, Силвана обичаше да хваща този пръст, да прокарва своето пръстче по грапавия ръб на белега му и да слуша разказа за начина, по който го е получил.