Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Пероните се пукат по шевовете. По количките са натрупани куфари на високи камари и навсякъде се виждат вехтошарски бали от насъбрани дрехи и вещи. Хората наоколо се размиват пред погледа в сиви, кафяви и тъмносини цветове. Той оглежда внимателно тълпата, като се опитва да не мисли за Елен и за това как някога си е представял, че нея ще посреща така след войната. И тогава съзира жена, която гледа към него. Взира се в нея и го разтърсва неприятна изненада, щом я разпознава. Споменът нахлува в него. Това е Силвана. Съпругата му. Вдига ръка, за да свали шапката си — отвратителна мека шапка с периферия. Беше в комплект с костюма от уволнението му и той можеше да се закълне, че беше направена от картон. Приглажда коса, прокарва палец и показалец по мустаците си, изкашля се, стисва шапката в ръце и тръгва към нея. Тя носи червена забрадка и след като вече я е забелязал, Силвана сякаш се откроява от безцветната тълпа като самотен маков цвят в разлюляно поле.

Януш се съсредоточава върху забрадката, докато не се приближава достатъчно, за да различи избродираните птици с разперени криле, стрелнали се покрай челото й и прислонили се под брадичката й. Изглежда по-слаба и остаряла, скулите й са по-изпъкнали, доколкото си спомня. Щом го разпознава, тя леко извиква.

В ръцете й подрипва кльощаво тъмнокосо дете. Нима това е Аурек? Той ли е? Последния път, когато Януш го видя, той беше още пухкаво бебе, едва проходило и с бебешки къдрици. Дори не беше пораснал достатъчно за първото си подстригване. Опитва се да огледа лицето на момчето, за да открие нещо познато в чертите му, но то се катери по Силвана като маймунка, издърпва забрадката от главата й, обгръща с ръце врата й и заравя глава в гърдите й.

Януш застава пред тях и за момент смелостта му го предава. Ами ако е направил глупава грешка и те двамата са нечие чуждо семейство? Ами ако онова, което в действителност бе разпознал, бяха отчаяността в погледа на жената и копнежите на собствената му самота?

— Силвана?

Тя се бори с детето и се опитва да придърпа обратно забрадката.

— Януш? Видях те сред тълпата. Видях как ни търсиш…

— Какво е станало с косата ти? — промълвява той, след като всички изрепетирани реплики са изхвръкнали от ума му.

Силвана докосва главата си, а кърпата пада на раменете й. Извръща поглед.

— Прости ми. — Не знае дали видът й го кара да се извинява, или това, че вече я е накарал да се почувства неловко в присъствието му. — Наистина. Не исках… Как си?

Силвана отново придърпва кърпата на главата си и я завързва под брадичката.

— Войниците я отрязаха.

Трудно успява да я чуе заради врявата, свистенето на пристигащите и отпътуващите влакове и виковете на служителите по перона. Плахо пристъпва по-близо. Тя казва:

— Живеехме в гората. Казаха ли ти? Войниците ни откриха и ни казаха, че войната е свършила. Отрязаха косата ми, когато ни намериха. Правят го, за да се отърват от въшките. Малко по малко израства.

— Аха. Няма значение. Аз… разбирам — отговаря Януш, въпреки че не разбира. Детето стиска нещо дървено в ръка. Изглежда му смътно познато. Януш гледа сърдито.

— Това да не е дрънкалката, която баща ти издялка?

Силвана отваря уста да проговори, но отново я затваря.

Той забелязва как бузите й леко поруменяват, но червенината изчезва така бързо, както се е появила. Разбира се, че е същата дрънкалка. Не е нужно да казва каквото и да било. Тъмното дърво, ръчната изработка — трябва да е тя. Той се усмихва с облекчение, внезапно добил отново увереност. Естествено, че това е неговото семейство.

— Пазил си я през цялото това време? Може ли да я видя?

Той протяга ръка, но момчето придърпва играчката към гърдите си и издава звук на негодувание.

— Уморен е — казва Силвана. — Пътуването го изтощи.

За него представлява шок да види толкова слабо дете. Лицето на сина му е някак прозрачно, а начинът, по който кожата е изопната по тялото му и разкрива структурата на костите му под нея, кара сърцето на Януш да се свива от тъпа болка.

— Аурек? Дребничък е, нали? Здравей, малкият. Не се плаши. Аз съм… аз съм баща ти.

— Мустаците ти — казва Силвана, намествайки момчето на хълбока си. — Различно е. Правят те различен.

— Мустакът ми ли? От години съм така. Бях забравил.

— Шест години.

Той кимва.

— А семейството ми? Имаш ли някакви новини за тях? Ева? Знаеш ли къде е тя?

Погледът на Силвана помръква. Зениците й се разширяват и заблестяват и той е сигурен, че ще му каже, че Ева е мъртва. Че всички са загинали. Януш затаява дъх.