Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

След смъртта на втория им син Олга започнала да пие от водката, която варяла, за да продава на други селяни. Йозеф все още не бил довършил дрънкалката. Дотогава вече бил продал земите им и работел само в овощната градина.

— Няма как да се случи за трети път — казал на Олга. — Пак ще пробваме.

След като и третото дете починало, Олга била сигурна, че дрънкалката е прокълната. Тя я заровила в градината, като я увила в кичур от косата си, за да отблъсква злото. В една безлунна нощ Йозеф я изровил и я скрил в неизползваната детска люлка. После отишъл при жена си и я уведомил, че отново ще се опитат да имат дете.

Охладняла като камък, Олга почти не погледнала дъщерята, която родила година по-късно. Силвана Олга Валерия Дабровски. Йозеф вярвал, че проклятието се е вдигнало. Довършил дрънкалката, лакирал я, завързал панделка на дръжката й и я подарил на здравата си, жизнена дъщеря.

Но Олга не можела да забрави малките си момчета. Държала дрехите им в заключен долап, увити в хартия. Сини нощнички с извезани овчици, плетени бели буйки, малки сини шапчици и три фино изплетени на една кука шалчета. Когато Силвана порасна достатъчно, й беше позволено да докосва шапчиците и да потрива малките якички между пръстчетата си.

— Внимавай — предупреждаваше Олга. — За мен те са по-ценни от злато.

Когато стана на десет, Силвана открадна бебешките дрешки. Не можеше да се въздържи. Изнесе ги в градината да си поиграе, но започна да вали и тя изтича вътре. Олга ги намери на следващия ден, оплескани с кал, разхвърляни и съдрани от малиновите клонки.

— Сгреших за теб — каза тя и заключи вратата на стаята на Силвана. — Ти си една малка лъжкиня. Кажи, че съжаляваш за стореното.

Силвана блъскаше по вратата и пищеше да я пуснат навън. Не искаше да се извини.

Олга рече през ключалката:

— Едно момче никога не би се държало така.

— Твоите момчета са мъртви! — изкрещя Силвана, обладана от собствените си бесове. — Аз съм твоето дете. Чуваш ли ме? Аз съм твоето дете!

— Ти си дяволско изчадие! — викна й на свой ред майка й. — Ти оживя, а момчетата ми не!

С годините Силвана се кали за всички тях — за лудата си майка, безполезния си баща и непримиримите призраци на мъртвите си братя, всички те приклещени между четирите стени на малката къща.

Тя прогони една оса от лицето си и се загледа в дома си, огрян от следобедното слънце. Изглеждаше твърде спокоен за толкова объркано място и тя се зачуди дали и останалите къщи успяват да се прикриват така, за да изглеждат устойчиви и почтени, докато вътре непрестанно се блъскат врати и се повишава тон. За миг погледът й се задържа върху излизащия от комина дим, после обърна гръб на къщата и бързо се отправи към реката и голямата дъскорезница.

Над проблясващите води на реката се надвесваха плачещи върби и зелени ивици, а жуженето на насекомите беше толкова силно, колкото и неспирното бучене на машините от дъскорезницата. Покрай брега беше разчистена пътека и тя пое по нея, събувайки обувките си. Тревата пружинираше под краката й. По-напред видя група млади мъже, които се смееха и скачаха в реката. Както беше с обувките в ръка и с нацапани от тревата чорапи, тя се засрами и понечи да се върне. Тогава вниманието й беше привлечено от един от мъжете. Беше рус, широкоплещест и мускулест. Не беше висок, но изглеждаше силен.

Тя се поспря, за да го види как се гмурва. Той затвори очи и изпъна тялото си. Вдигна ръце над главата си, приклекна леко в коленете, така че мускулите на прасците му да изпъкнат, оттласна се с пръстите на краката си и тялото му проряза водната повърхност, като остави след себе си само вълнички. Когато излезе над водата, той я погледна, изтръска водата от косата си и се усмихна. Слънчевите лъчи уловиха капчиците вода по кожата му, блеснали като мъниста, и ги превърнаха в мънички диаманти. Той изпълзя на брега, а тялото му искреше като ново-новеничко. Силвана се усмихна в отговор, заслепена.

Януш беше единственият син в семейство с пет дъщери и за Силвана той блестеше като злато, докато останалите сивееха. Всичките пет сестри бяха безлични, обикновени, а Януш — най-големият, имаше морскосини очи и бяло руса коса. Бутилка водка в пълен с тъмна бира бар. Като единствен син, той беше този, който ще наследи бащиното име. Баща му му го набиваше в главата с надеждата, че синът му ще учи право в университета и ще се издигне в полското общество. Майка му искаше той да учи за свещеник.

Силвана виждаше колко добър син е Януш и колко много се старае да угоди на семейството си. Но също така знаеше, че той изобщо не се интересува от правото. Януш обичаше машинариите. Всичко, което имаше метални части, зъбци и гайки, които да разглоби и после отново да сглоби. Той наистина беше най-сръчният мъж, когото беше срещала.