Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

На другия ден нахрани гъските и изчисти мръсния кокошарник. После обиколи наоколо и набеляза останалите неща, които трябваше да се свършат. Работеше всеки ден. Помете двора и поправи счупените дъски на оградата. Очисти двустайната колиба и нахвърля клонки розмарин от зеленчуковата градинка по пода, за да освежи въздуха.

Нощем спеше на стола близо до огнището и сънуваше Силвана. През деня гледаше да си намира работа. Искаше да постъпи правилно. Не си задаваше никакви въпроси. Подреждаше, разтребваше и донасяше зеленчуци от градината.

Зад колибата, скрита в гъст бъзак, в избуялата трева той откри могила, обозначена с кръст от брезово дърво. Той беше стар и овехтял, осеян със сиви точици от природните стихии. На него нямаше име, нямаше как да разбере кой е погребан тук. Януш седна до него, замислен за възрастната жена и трупа й, който все още беше под дървото, където го беше оставил, и почувства смазващата тежест на една самота, която остави горчив вкус в устата му, а очите му запариха от солените сълзи.

В техния малък град имаше една стара жена, прегърбено същество с мъхеста сива брада, която караше местните деца да се заливат от смях до пръсване. Тя беше луда, плюеше и ругаеше всеки път, щом те й се присмееха. Когато веднъж Януш и група момчета бяха хвърляли камъни по прозорците й просто за да видят как ще излезе да се разкрещи, баща му му беше обяснил, че старицата е самотна. Беше го накарал да седне и беше произнесъл думата предпазливо, като че тя беше неприлична за ушите на неговия син дума.

— Самотата е болест, от която всеки може да се зарази. Когато дядо ти загина във войната с болшевиките, баба ти се разболя от нея. Бях още момче, когато болестта я уби.

— Но тя е имала теб — беше отговорил Януш. Как може баба му да е била самотна, щом е имала дете?

— Човек може да бъде самотен и в най-голямата тълпа — отговори баща му и Януш се загледа в непоколебимото му лице, втъкнато в колосаната му якичка като яйце в чашката си, без да е сигурен дали той говори за себе си, или за баба му. Дали всички възрастни просто не бяха самотни? Дали и той, като пораснеше, нямаше да се зарази с болестта?

— Беше останала без съпруга си — продължи баща му. — Това я съсипа.

Той въздъхна, изправи се и потупа Януш по рамото.

— А сега престани да измъчваш тази стара жена. Някой ден може и ти да си самотен и да съжалиш за днешното си поведение.

Януш погледна отново безименния гроб.

Знаеше какво трябва да стори.

Намери някакви греди при камарата с дърва и с помощта на кълбо канап прикрепи ново парче дърво към старите, така че накрая успя горе-долу да изправи кръста. После започна припряно да изсича храсталака и да разчиства пътя, докато не се измори дотолкова, че да успее единствено да се доклатушка обратно до къщата и да заспи.

Той поправи водната помпа в двора. Намери гърне с вар и реши да пребоядиса рамките на прозорците. В някои дни просто седеше на двора, гледаше гъските и мислеше за съпругата и сина си, които бяха на толкова километри от него, и се мъчеше да осмисли как се бе оказал така изгубен и защо толкова му харесваха това състояние на вцепенение и това незнайно място. Седмиците минаваха и постепенно изгуби представа за времето, докато една сутрин не се събуди, обзет от мисълта, че все още му остава да свърши едно нещо.

Залови се за работа на следващата сутрин, като изкопа дупка до безименния гроб. Когато следобедното слънце започна да хвърля дълги сенки зад гърба му, дупката вече беше достатъчно дълбока. Изпи малко вода от помпата в двора, разпали огъня в огнището, извади едно одеяло от скрина и тръгна да потърси тялото на старата жена.

Разбра, че е наближил мястото по облака мухи, който полетя да го посрещне. Покриваха цялото й тяло, като метално-синя жива маса, чиито вълни проблясваха и потреперваха.

При вида им на Януш му се повдигна. Вината беше негова, тъй като я беше оставил там прекалено дълго. Изведнъж осъзна, че цялото това разчистване и поправяне е било начин да отложи именно този момент. Хвана одеялото и го метна върху тялото, като го уви както си беше с мухите. Докато го носеше обратно към къщата, той едва ли не се уплаши, че старицата е все още жива и именно тя, а не мухите, блъскаше и пулсираше под одеялото.

Пусна товара си в дупката. Започна да я затрупва с пръст, като бързаше колкото може, докато шумът от мухите не заглъхна, и тогава вече можеше да намали темпото и да отдели необходимото време.

Щом приключи, каза „Отче наш“. Облегна се на лопатата и се загледа към нивите. Знаеше, че след като вече е приключил с това си действие, не може да остане още дълго. Нямаше какво да прави тук. Прецени, че ще остане още една седмица. После трябва да си тръгне. Трябваше да се върне във Варшава.