Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Покрай тях минаха няколко жени с украсени с пера шапки, които загледаха Януш. После закриха с ръце начервените си устни и започнаха да си шепнат. Силвана го хвана за ръка и се престори, че не ги забелязва.

Нощем паркът беше различен — като ненадейно да нагазиш от плитчините в дълбока и студена вода, която те срязва през гърдите. Силвана забеляза мъже да седят на пейки, където никой не бе седял досега. Дори и през сенките на магнолиите зад тях тя можеше да види, че някои от тях се държат за ръце.

По-нататък пред нея една жена улови мъж за ръката и го поведе към дърветата.

Докато се прибираха у дома, Силвана и Януш не говориха. Изкачиха се по тясното стълбище до своя апартамент и, веднъж влезли, Януш поведе Силвана към спалнята. Накара я да седне на леглото и тя загледа как той сваля дрехите си, разкопчава колана на панталона си и изхлузва ризата през глава. Откакто се бяха оженили, Силвана се беше чувствала несигурна в тази нова легитимност на съвместния им живот. Внимаваше да поглежда встрани, когато Януш се съблича вечер, и се стараеше винаги да си легне първа, на сигурно под завивките. Тази нощ обаче беше различно.

— Почакай — помоли го тя, щом той тръгна към нея. — Остани там. Искам да те огледам.

Тя се изправи и мина покрай него, като го разглеждаше внимателно, докосваше го с върха на пръстите си като скулптор, който бавно проследява сенките и извивките на статуя. Януш сграбчи ръцете й и я придърпа към себе си.

— Сега ти си наред — промълви той. — Нека те огледам.

Силвана безмълвно разкопча якичката си. Остави роклята си да се плъзне на пода.

— Красива си — прошепна Януш и погали корема й така, сякаш полираше куполовидната му повърхност.

Когато легнаха в леглото, Силвана почувства, че би могла да зачене още бебета. Сякаш онова в корема й би могло да се съедини с още едно. Беше твърде тежка и наедряла, за да легне по гръб, така че застана на четири крака. Изпитваше неотложен копнеж и по-дълбока любов към Януш от всякога. Наведе глава и си представи тъмния свят вътре в себе си, там, където трябваше да се намира детето, сгушено под сводестите й ребра. Но после мислите й бяха пометени и останаха само Януш и нескончаемият, безгласен език на тяхната любов.

Януш вече беше тръгнал за работа, когато Силвана се събуди на следващата сутрин. Чаршафите бяха мокри и усукани около нея. Тя ги разгърна и се опита да разбере откъде е цялата тази влага. И тогава болката я блъсна. Беше рязка, все едно някой е стегнал въже около бедрата й. Бебето се раждаше. Трябваше да е това. Болката отшумя и тя с мъка стана от леглото, търсейки дрехите си. Къщата на лекаря се намираше на няколко пресечки и тя беше сигурна, че ще успее да стигне дотам, ако върви бавно.

Облече се и излезе от апартамента, примъквайки се надолу по тясното стълбище с опрени на стената ръце. Когато стигна до площадката, въжето отново я стегна. Тя изстена от болка с гърлен, животински звук, в който не разпозна собствения си глас. Облегна се на стената, челото й беше обляно в пот.

Не би могла да стигне до доктора. Щом болката утихна дотолкова, че да е способна отново да мисли, тя почука на вратата на един апартамент. Някаква жена отвори, а в краката й джавкаха цяла сюрия малки кафяви кучета. Те се втурнаха на площадката и започнаха да хапят Силвана по петите.

— Върнете се тук! — викаше жената на кучетата, докато се опитваше да ги прибере обратно вътре. Зад нея се появи мъж, за да разбере за какво е целият този шум.

— О, боже! — възкликна, щом видя Силвана. — Ти си момичето от горния етаж, нали? Добре ли си?

Силвана залитна напред в ръцете му. Ето я там, по-голяма от къща и мучаща като крава, а той я пита дали е добре.

— Добре съм — успява да промълви, преди болката в корема да я стегне отново и да се превие на две.

Не след дълго остана само болката. Силвана забрави, че ражда; струваше й се, че се бори за живота си. И тогава, тъкмо когато беше започнала да приветства мисълта за смъртта, тялото й започна да я привиква обратно.

— Трябва да се напъвам — каза на жената. — Господи, боже мой, трябва да се напъвам.

— Вече? Докторът още не е дошъл. Не можеш ли да потърпиш?

Силвана поклати глава. Започна да стене.

— Лягай на леглото — нареди жената. — Лягай на леглото. Лекарят няма да се зарадва, като те завари на пода.

Силвана отблъсна жената и изпъшка.

— Не мога. Не искам. Оставете ме.

Със здраво стиснати очи, свита така в ъгъла на стаята, тя нададе продължителен, дълбок стон и усети как топлината я изгаря. Изкрещя. И тогава, тъкмо на предела на силите си, я заля чувство на облекчение. Когато отвори очи и погледна надолу, видя омазано с кръв бебе да лежи между треперещите й крака. Тялото й се сгърчи и тя усети нуждата от нов напън. Нима имаше още едно дете? Близнаци ли бяха? Извика от уплаха.