Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Имахме план как да го отведем обратно при семейството му. С Томаш щяхме да го приберем вкъщи и после да се присъединим към Съпротивата. Водеха ни към един военнопленнически лагер, когато кривнахме и се скрихме в гората. Франек падна. Момчето е с два леви крака. Та прекатури се и аз спрях да тичам, за да му помогна. Руският конвой ни погна. Опитвах се да вдигна Франек, но глезенът му беше лошо изкълчен. Войниците вече ни настигаха и Томаш се обърна и тръгна срещу тях, като събираше камъни по пътя си. Започна да ги мята. Просто си стоеше там и ги целеше с камъни, докато те не откриха огън по него. Издърпах Франек надалеч, като го насилих да се затича. Момчето не иска да говори за случилото се. Оттогава дори не е споменавал Томаш.

В двора Франек все още гонеше пилетата. Най-накрая хвана едно, вдигна го високо във въздуха, залюля го и го заблъска във водната помпа отново и отново. Тялото на пилето се отпусна и той го остави да падне на земята. Стоеше над него, все едно очакваше, че може да стане и да побегне. Бруно излезе на двора, а Януш го последва. Франек беше удрял птицата толкова силно, че тя представляваше кървава каша от пера и натрошени кости.

— Мъртва ли е? — попита Франек.

Януш внимателно подритна птицата и рече:

— Да, мъртва е.

— Искате ли още една? Мога да ви хвана още една.

— Ти я хвани — каза Бруно, докато вадеше от джоба си чекийка, — а после ми я дай на мен. Аз ще я убия.

Януш видя как малкият нож проблясва в едрата ръка на Бруно. Видя същия блясък и в очите на Франек, когато отново тръгна към пилетата. Уплаши се. Момчето наистина изглеждаше лудо.

Януш се върна в колибата. Нареди съчки в огнището и запали огън. Чуваше как Франек вика и крещи из двора. Реши, че колкото по-бързо тръгне за Варшава, толкова по-добре.

Училището представлява голяма сграда от червени тухли с игрище отпред и черен метален парапет, който го огражда. Върху оронения варовик на зидания свод, над сините врати на двата входа са издялани думите „момчета“ и „момичета“. Момичетата играят на дама и скачат на въже, а момчетата ритат топка или стоят на потайни групички и си разменят картички от цигарени кутии.

Аурек се е вкопчил в Силвана, впил е пръсти в палтото й и я е стиснал с кльощавите си крачета толкова силно, че тя скимти от болка. Бузите му са зачервени, а очите му я умоляват, но тя знае, че не може да му помогне. Януш е непреклонен по въпроса. Аурек трябва да ходи на училище.

— Само за един месец е — казва и на двамата. — После училището се разпуска за лятната ваканция. Все някога Аурек ще трябва да отиде.

В първия ден учителката се опитва да отскубне Аурек от ръцете на Силвана.

— Нищо му няма. Ела с мен, младежо.

Още щом го хваща, лицето й пламва, а сините вени на тънкия й врат изскачат от яд. В гласа й личи напрежението от усилието да удържа момчето. След като тази сцена се повтаря цялата седмица, един ден учителката навива ръкави и грабва момчето още щом пристигнат, преди да е успяло да се улови за майка си.

— Просто си тръгвайте — сопва се на Силвана. — Момчето ще е добре, ако просто си тръгнете. Проблемът винаги е в майките, не в децата.

Силвана си отива, но сърцето й се къса от виковете на Аурек.

На втората седмица няма особено подобрение.

— Хайде — казва му тя, опитвайки да звучи уверена. — Моля те, Аурек. Хайде, пусни се вече. Не може да се разправяме така всеки път.

— Нье.

— Моля те.

Учителката излиза на двора, за да удари звънеца за начало за занятията, като го разклаща нагоре-надолу с две ръце, докато децата се стичат покрай нея.

— Добро утро — поздравява тя, оставя звънеца на земята и стисва юмруци като фермер, който се приближава към злонравно теле със стегнати и готови за борба ръце. — Още ли не искаш да идваш в часовете, младежо?

Седмица след седмица останалите майки се преструват, че не забелязват Аурек и неговите оглушителни писъци, или пък представлението, което изнасят Силвана и учителката в опитите си да усмирят необузданото момче. Силвана се разкъсва между желанието си да се разплаче или да направи гневен поклон пред своята публика. Със същия успех тя и момчето можеха да изиграят главните роли в представление за родителите и децата от училището, в трагедия със заглавие „Майка полякиня изоставя сина си“. Моля, носете си памук, за да си запушвате ушите.

До средата на срока тя успява да намери начин да промени тази едноактна пиеса. На входа на училището дава забрадката си на Аурек, а щом държи нея, той оставя майка си да си тръгне. Боли я, че трябва да разкрие на света сивата си коса и непокорните чупки и къдрици, които се заформят с израстването на косата й. Но това е единственият начин.