Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— На косъм си. Хайде, тръгвай. И престани да ме гледаш по този начин. Не съм някой изверг. Просто се погрижи да си вършиш работата.

Той отстъпва встрани и тя навежда глава, за да мине през вратата, благодарна, че е получила втори шанс. Приведена така, за момент си припомня неделните църковни служби със семейството на Януш. Машинално вдига ръка да се прекръсти. Ще се старае повече. Вече няма да се размечтава. Толкова се е разпалила в тези си вричания, че се обръща и пита надзирателя дали може да остане и да поработи още няколко часа.

— Прибирай се вкъщи — отговаря й той, но не грубо. — Хайде, да те няма.

— Не искам никой да оглежда сина ми.

— Той е просто лекар — въздъхва Януш.

— Няма нужда да намесваме и други хора — настоява Силвана. — На Аурек му няма нищо.

Но Януш не може да бъде разубеден. Обяснява й, че трябва да разберат как да накарат детето да спре да се бие в училище, да спре да издава странни звуци и да се държи откачено. Онова, което всъщност иска да знае той, е как да накара детето да го обикне.

Щом Януш погледне Аурек, той сякаш вижда момчето през пелена, ефирна пелена, която не можеш да уловиш с ръце, пелена като от плътна снежна вихрушка, която прави пейзажите и сградите напълно неразгадаеми. Иска лекарят да му покаже как да вижда през нея, как да изведе детето на светло.

Във въображението си вижда жизнено и бъбриво малко английско момче, чиито джобове са пълни с картички от цигарени кутии, кестени и връв, ножчета и самоделни прашки. Иска да има син, който го моли да му обясни как летят самолетите и какво задвижва автомобилите.

Някъде отвъд този снежен, уединен свят, който обитава Аурек, живее неговият истински син. В това Януш е сигурен. Съвременната медицина ще му върне момчето и той ще може да го научи как да кара колело и да прави модели на самолети. Двамата ще играят крикет в задния двор и ще ходят заедно на футболни мачове.

Януш и Силвана седят в претъпкана чакалня с момчето между себе си и са заобиколени от звуците на прехвърлящите се един връз друг крака, на разгръщането на страници на списания, на звучното гукане и плача на бебета и на измъчената глухота на раздираща кашлица и потиснати кихавици. Януш поглежда часовника си.

— Няма му нищо — настоява Силвана.

— На това се надявам.

Аурек е започнал да бръмчи — някакво боботещо мъркане, като жужене на пчели. Януш се опитва да улови погледа на Силвана, за да я накара да принуди момчето да спре да издава този звук, но тя се взира в изхода, все едно обмисля всеки момент как да избяга.

До вратата седи млада жена и люлее крака си. Светлокафявият й чорапогащник е закърпен на глезена. Тя му напомня за Елен. Не може да спре да я гледа. Жената вдига очи от списанието си и погледите им се срещат. Но тя няма нищо общо с Елен. Той допуска тази грешка непрекъснато, вижда я в други жени, незначителни откъслечни припознавания в периферията на шапката, в помръдването на глезена, в якичката, в извивката на шията, в помахването на ръката. Това е слабост у него, която не отмира. Срамна жажда като у човек, който отдавна е спрял да пие, но все още бленува за вкуса на водката, прогаряща устните му.

Януш усеща как погледът на жената се премества към съпругата и сина му. После тя се връща към списанието в скута си и той ненадейно се чувства глупаво. Изпитва облекчение, когато най-после ги въвеждат в кабинета на доктора — малка тъмна стаичка с наредени книги в стъклени витрини.

Лекарят е висок мъж с прегърбена стойка и буйна сива коса. Движи се методично, уверено. Януш му се доверява. Както при повечето англичани от средната класа, дрехите на доктора са износени, но въпреки това изглеждат скъпи — дебело вълнено сако с протрити лакти, преминали през твърде много изпирания, бели ръкавели с дискретни златисти копчета. Излъсканите му черни кожени обувки блестят така, сякаш са намазани с олио.

Той е внимателен към Аурек, приближава се към него бавно и разтваря ръце, за да покаже, че не крие нищо. Без резки движения. Спокойно и сигурно.

Кръвно налягане, тегло, височина, обиколка на черепа, пулс.

Аурек стои по потник, неспокоен като изгубило се кученце.

— На пръв поглед му няма нищо — казва лекарят, докато маха стетоскопа си и го поставя на бюрото. Рови из джоба си и вади близалка. — Заповядай, млади момко. Захарен бонбон, задето те обезпокоихме. Това беше, нека сега майка ти те облече.

— А нормално ли е… — Януш се поколебава. Не знае как да го каже. — Нормално ли е това, като че ли не ме познава.