Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Силвана седеше върху един радиатор, когато видя семейството от един от апартаментите на приземния етаж да тръгва. Мъж и жена с малко момиченце. Мъжът носеше два куфара, а жената още един. Така позна, че не смятат да се връщат.

Те оставиха вратата отворена и тя се промъкна вътре. В кухнята намери стар хляб, няколко картофа и две-три глави лук. Имаше и малко въглища, така че разпали печката и свари супа. Разходи се из апартамента. Беше като да влезеш в снимка от списание. Пианото от черно дърво, в блясъка на което се отразяваше лицето й, беше покрито с бледо оранжев копринен шал с дълги изящни ресни. Силвана натисна клавишите. Тоновете прозвучаха ясно и Аурек се размърда в количката си.

Тя остана там една седмица, бродейки из празните стаи. Избърса праха от украшенията и помете пъстроцветните килими. Ако някой дойдеше, поне щеше да види, че се е грижила за мястото. Всеки ден обличаше топло сина си и излизаше, за да се опита да хване автобус за провинцията. Всеки ден с часове се редеше на опашки и после отново се връщаше в апартамента.

Когато войниците дойдоха, тя беше заспала в голямата спалня. Една ръка я сграбчи и рязко я вдигна на краката й.

— Не трябва да си тук — каза един офицер, пристъпвайки пред групата войници. — Тези апартаменти са само за германски граждани.

Нареди на останалите мъже да излязат и като свали кожената си куртка, се заразхожда наоколо, оглеждайки картините и украшенията.

— Тези не са лоши — рече и повдигна един месингов свещник от мраморната полица над камината. Силвана сви рамене. Свещникът не беше неин. Можеше да го вземе. Можеше да вземе всичко, което пожелае. Той погледна към Аурек, който седеше на килима и си играеше с дрънкалката си, и тя изведнъж се изплаши.

— Смятам да живея тук — продължи той. — Ще ми трябва домашна прислужница. Но ще трябва да намериш някого да вземе детето.

Постави ръце на раменете й.

— Ти си хубаво момиче. Много е просто. Ако имаш нужните документи, можеш да станеш германка. За теб ще е по-добре. Така ще можеш да останеш във Варшава. Не би искала да бъдеш изпратена в Германия и да вършиш земеделска работа, нали? Градско момиче като теб. Не. Разбира се, че не. Решено е. Сега ми дай една усмивка. Аз мога да ти помогна.

Тя легна, както й беше наредил, и се надяваше покорството й да я спаси. Нямаше да създава проблеми. Щеше да остане безименна, недостатъчно интересна да я запомни и прекалено угодлива, че да си заслужава да я нарани. Взе тези решения в момента, в който той започна да разкопчава роклята й.

Дрехите му миришеха на дъжд. Беше притиснал лицето й във възглавницата и тя извъртя глава настрани, за да гледа към завесите на прозореца. Беше с фигури на хванати за ръце танцуващи деца. Подгъвът им беше пожълтял и мръсен там, където се опираха в пода. Имаха нужда от пране. Най-сетне той се изтъркули от нея.

— Добро момиче — каза, силно запъхтян.

Изпъна униформата си, взе си куртката и излезе, като й каза, че по-късно ще се върне с документите й.

Силвана се подми в банята, приклекнала във ваната, и се подсуши с роклята си. В спалнята намери пола, блуза, някакви чорапи, бельо и кожено палто от червеникава лисица с подплата от кафява коприна. На дъното на долапа имаше чифт сини кожени обувки с панделка на глезена и с тънки токове.

В стария й апартамент беше тъмно. В един куфар тя прибра детски дрешки и сложи албума със снимки на филмови звезди отгоре. Отвори бюфета в кухнята и взе оттам спестяванията им. Януш беше изтеглил парите им от банката през август.

— Всичко е наред — каза на Аурек, докато го увиваше в одеялото. — Ще се справим. Татко ти скоро ще си дойде.

Но Януш я беше изоставил. Това чувстваше в действителност. Беше я оставил и затова се беше случило това. Тя изтри сълзите в ръкава си и се застави да спре да подсмърча. Изми лицето си, подсуши го, сложи си малко червило и си оправи косата.

Отне й часове да прекоси града. Навсякъде прозорците на сградите бяха изпотрошени, а пътищата блокирани. Силвана се спусна към брега на реката. Все още усещаше войника по себе си, лепкавия сърбеж по бедрата си, болезненото проникване в нея, срама. Стоеше и гледаше бързо движещата се вода. Би било толкова лесно да остави реката да я отнесе.

Запрепъва се нататък с откраднатите обувки на високи токчета и пристигна на крайната спирка на автобусите.

— Днес няма автобуси в посока север — отговори на запитването й служителят.

— Имам пари. Мога да си платя. Само аз и синът ми сме. Трябва да стигна до свекъра и свекърва ми.