Мина му през ума, че до този миг е виждал Анна само в светлината на лампата или на луната. Сега кожата ѝ изглеждаше прозрачна, дори синкава, а под очите потъмняваше до лилаво като рисунка с акварел на тънка хартия, върху която боите са се разтекли. На външен вид тя беше, както би се изразила майката на Причард, ръбата. Челото ѝ беше високо, брадичката — остра. Носът беше тесен, геометричен, някой скулптор би го пресъздал с четири движения: едно плъзване на длетото от лявата страна, едно от дясната, едно отгоре и едно отдолу. Устните бяха тънки и макар че очите ѝ бяха с нормална големина, Анна гледаше на света подозрително и в тях твърде рядко се мяркаше кокетство. Бузите ѝ бяха хлътнали, отдолу се показваха костите като ръб на барабан под здраво опънатата мембрана на кожата.
Предишната година тя беше заченала, това състояние беше сгряло восъчните ѝ бузи и беше изпълнило с плът костеливите ръце и тогава Причард я харесваше повече: закръгленият корем, налетите гърди, скрити под метри тюл и тънък лен, тези тъкани я омекотяваха, придаваха ѝ лекота. Само че малко след пролетното равноденствие, когато вечерите се удължаваха и дните ставаха по-светли, а слънцето с часове висеше, алено и ниско, над Тасманово море, преди да се гмурне в червените води, Анна пометна. Малкото телце на детето беше увито в парче басма и погребано в плитък гроб на Гледка. Аптекарят не се бе осмелил да отвори дума пред нея за починалото дете. Не я посещаваше редовно и когато отидеше при нея, не ѝ задаваше въпроси. Но се беше разплакал скришом, когато научи за случилото се. В Хокитика имаше толкова малко деца, брояха се на пръстите на едната ръка. Човек закопняваше за детска глъч така, както копнее да чуе позната реч, напомняща за дома, или да зърне на хоризонта обичан кораб.
Той я чакаше да заговори.
— Не можеш да останеш — рече тя. — Имам среща.
— Няма да се бавя. Исках да попитам дали си добре.
— О — избухна Анна, — от разпити ми е дошло до гуша! Буйният ѝ отклик го изненада.
— Отдавна не съм идвал при теб.
— Така е.
— Но те видях на улицата веднъж, малко след Нова година.
— Градът е малък.
Причард пристъпи към нея.
— Ухаеш на море.
— Глупости. Не съм се къпала в морето от седмици.
— На буря тогава. Както когато някой се прибере при снежна виелица и от него лъха на студ.
— Какво ти става?
— Какво да ми става?
— Защо говориш така? Поетично!
— Поетично ли?
(Причард имаше лошия навик в разговорите си с представителки на другия пол да отговаря на въпросите им с въпрос. Веднъж преди години Мери Мингис се беше оплакала от това.)
— Сантиментално. Надуто. Както и да е, няма значение. — Анна придърпваше нервно маншета си. — Вече съм здрава. И няма смисъл да задаваш следващия си въпрос. Не съм имала никакво намерение да си навредя. Исках просто да изпуша една лула, както винаги, след това заспах и се събудих в затвора.
Той се подпря на тоалетката.
— И оттогава не те оставят на мира.
— Нито за миг.
— Горката.
— Съжалението е още по-неприятно.
— Е, в такъв случай няма да те съжалявам. Ще бъда жесток.
— Както искаш.
Струваше му се, че тя говори вяло и насилено, и това го ядоса, той се почуди дали да го покаже, но в крайна сметка си напомни, че е дошъл с определена цел. За да подразни Анна, попита:
— И кой е клиентът?
Тя се извърна изненадано.
— Моля?
— Каза, че имаш среща. С кого?
— Не е с клиент. Ще ходя с една дама за шапки.
Аптекарят изсумтя.
— Чувал съм за кодекса на честта на уличниците. Няма нужда да лъжеш.
Анна го оглеждаше все едно от голямо разстояние, сякаш той беше точица на хоризонта, далечен обект, който постоянно се смалява. След това рече бавно, като да говореше на дете:
— А, значи не си чул. Сложих край на това.
Причард вдигна вежди и за да прикрие изненадата си, се изсмя.
— И вече си почтена жена, така ли? Шапки и цветя по первазите, а? Ръкавици на улицата?
— Поне докато съм в траур.
Отговорът ѝ, изречен тихо, с достойнство, го накара да се засрами за смеха си и в гърдите му се надигна гняв.
— А какво ще каже Дик? — попита той, имаше предвид работодателя ѝ Дик Манъринг.
Анна му обърна гръб.
— Не е доволен.
— Не се и съмнявам!
— Не желая да го обсъждам с теб, Джо.
Той настръхна.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо. Нищо особено. Просто не желая да мисля за него.
— Зле ли се държи с теб?
— Не — отвърна тя. — Не особено.
Причард имаше богат опит с уличниците. Познаваше префърцунените, които се преструваха на изненадани и говореха с пискливи надменни гласчета, пълничките, които бяха отзивчиви, по всяко време на годината носеха рокли с ръкави до лактите и се обръщаха към всеки с „момко“, пияниците, алчни, мърморещи, с ожулени червени кокалчета и воднисти очи, Анна обаче принадлежеше към друга категория, категорията на неразгадаемите, които бяха ту вяли и отпуснати, ту възхитително очарователни, тяхното държание говореше за такова върховно нещастие, за такова съвършено и абсолютно страдание, че то се проявяваше като достойнство, като спокойствие. Анна Уедърел не беше просто тъмна Индия, тя беше самата тъмнина, булото ѝ. Тя е безмълвен оракул, помисли си Причард, не познава нито мъдростта, нито покварата, каквото и зло да е сторил, изрекъл или видял човек, то не може да я трогне, тъй като не надминава онова, което е изпитала на гърба си.
Читать дальше
