— Защо не ме потърси? — попита той, искаше му се поне в нещо да я обвини.
— Кога?
— Когато не ти беше добре.
— Бях в затвора.
— А след това?
— Какъв смисъл имаше?
— Можеше да ти спести куп неприятности — отвърна аптекарят кисело. — Ако ме беше повикала да дам показания в съда, щях да докажа, че опиумът е бил примесен с нещо друго.
— Знаеш, че е бил примесен?
— Подозирам. Как иначе, Ан? Освен ако…
Анна отново се дръпна от него, този път направи крачка към леглото и стисна металната топка на таблата. При движението ѝ той отново усети уханието на море. Беше изненадващо силен. Причард едва овладя подтика да пристъпи към нея, да я последва, да вдиша пак мириса. Усещаше солта, желязото, тежкия металически вкус на буря… на надвиснали облаци, на дъжд. И не само на море, а и на кораб. Миризма на катран и въжета, на уталожен прахоляк от измитата палуба, на насмоления брезент на платната, на восък от свещите. Устата му се изпълни със слюнка.
— Примесен — повтори Анна, приковала поглед в него. — Кой би го направил?
(Може би беше просто спомен от подобно усещане, случаен отглас, който изведнъж изпълва тялото и след това също толкова бързо отминава. Той го прогони от ума си.)
— Не вярвам, че не ти е хрумвало — рече той, намръщен озадачено.
— Е, да. Но не помня нищо.
— Абсолютно нищо?
— Освен как седнах с лулата. Запалих я. После нищо.
— Бях убеден, че не си имала намерение да се самоубиеш. Ти не си от хората, които биха посегнали на живота си.
— Кой знае — въздъхна тя, — понякога на човек му минават какви ли не мисли.
— Да, понякога — съгласи се прекалено бързо Причард.
Чувстваше се победен, направи крачка назад.
— Нямам представа дали опиумът е бил примесен с друго.
— Ако изследвам остатъка, ще мога да ти кажа дали е така. Заради това дойдох. Искам да откупя от теб това, което е останало, за да го проверя. Ах Сук отказва да говори с мен.
Тя присви очи.
— Искаш да го изследваш или да го подмениш?
— Какво намекваш?
— Може да се опитваш да заметеш следите си.
Причард пламна от възмущение.
— Какви следи?
Анна не отговори и той повтори:
— Какви следи?
— Ах Сук смята, че може ти да си сложил вътре отровата — рече тя и го погледна предпазливо.
— Така ли? Има много по-лесни начини да те пратя на оня свят, ако искам да те видя мъртва.
— А ако си искал да видиш мъртъв него?
— И да го изгубя като клиент? — Причард сниши глас. — Виж, не твърдя, че изпитвам братски чувства, но не деля нищо с жълтите. Чуваш ли ме? Няма причина да им желая злото. Абсолютно никаква.
— Миналия месец някой пак е срязал въжетата на палатката му. Всичките му вещи са подгизнали.
— Какво, да не мислиш, че съм го направил аз?
— Не.
— Какво тогава? Хайде, говори, Анна! Какво?
— Според него си замислил нещо.
— Какво, да убивам китайци ли? — изсумтя аптекарят.
— Да — кимна Анна. — И не е толкова нелепо, колкото го изкарваш.
— Така ли? Успял е да те спечели на своя страна, а?
— Не, не. Аз смятам…
— Ти ме смяташ за сприхав старец — прекъсна я Причард. — Да, знам. И аз наистина съм сприхав старец, Анна. Но не съм убиец.
Самоувереността, която за миг ѝ беше вдъхнала живец, угасна също толкова бързо, колкото и се беше появила. Анна се отдръпна отново и отстъпи встрани към прозореца, ръката ѝ се вдигна към плетената на една кука дантела на яката и я заподръпва разсеяно. Аптекарят се поуспокои. Жестът ѝ му беше познат, не беше неин, можеше да принадлежи на всяка жена.
— Както и да е — рече помирително той. — Както и да е.
— Не си толкова стар.
Искаше му се да я докосне.
— А и това с лауданума, внезапната смърт на Кросби Уелс — въздъхна Причард. — Още една загадка, която не ми дава мира.
— Какъв лауданум?
— Под леглото му е била намерена стъкленица с лауданум. Моя.
— Запушена или отворена?
— Запушена. Но пълна наполовина.
Тя като че ли се заинтригува.
— Твоя ли? Какво имаш предвид, че е била лично твоя или че е била купена от теб?
— И двете — отвърна Причард. — Но не от Кросби. На него не съм му продавал и драм.
Анна се почеса замислено по бузата.
— Странно.
— Горкият Кросби Уелс — подхвърли той в опит да разведри обстановката. — Приживе никой не му обръщаше внимание, а сега…
— Кросби… — поде Анна и изведнъж се разплака.
Причард не пристъпи към нея, не я притисна в обятията си да я утеши. Гледаше я как търси в ръкава кърпичка и чакаше, скръстил ръце зад гърба. Тя не плачеше за Кросби Уелс. Дори не го познаваше. Плачеше за себе си.
Читать дальше
