Изведнъж той скочи, отиде до вратата и я открехна.
— Албърт! — извика през пролуката.
— Да, господине — отвърна Албърт от приемната.
— Кросби Уелс, онзи, дето го намериха умрял…
— Да?
— Кой откри тялото? Припомни ми.
— Били са няколко души, господине.
— Каква точно беше историята?
— Пишеше го във вестника, господине. Да го потърся ли, за да го донеса?
— Не, кажи ми каквото си спомняш.
— Групата спряла да се освежи и намерила господин Уелс още топъл, доколкото си спомням, господине. Седял на кухненската маса, пишеше във вестника.
— А името? — настоя Нилсен, макар че вече се беше сетил.
Изведнъж му прималя и той облегна глава на рамката на вратата.
— Кандидатът за депутат от Уестланд, господине — отговори Албърт. — Онзи от Кентърбъри. Запознахте се миналата седмица в „Звездата“. Алистър Лодърбак.
Ф
Десетина минути по-късно Нилсен се появи на прага на приемната и свали цилиндъра си с толкова силен плясък, че чиновникът подскочи на стола. Търговецът беше хванал бастуна си заплашително по средата, сякаш се канеше да го размаха като тояга. Лицето му беше бледо. Той се отправи към вратата и Албърт извика след него:
— Ако някой ви потърси, да го пратя ли в „Нонпарей“?
— Не, не ме безпокой. Ако някой ме потърси, кажи му да изчака. Или по-добре да дойде пак в понеделник — отвърна рязко Нилсен, без да се обръща.
Подмина бараката на капитана на пристанището и продължи по вълнолома, стигна до обичайната си гостилница на ъгъла, но не се отби, а пристегна палтото и се насочи навътре към сушата, към находищата на Кънери.
В която аптекарят претърсва за опиум, най-сетне се срещаме с Анна Уедърел, Причард губи търпение и са произведени два изстрела.
След като си тръгна от кантората на Нилсен, Джоузеф Причард не се отправи към лабораторията си на улица „Колингуд“. Насочи се към „Скарата“, една от шейсетте-седемдесетте странноприемници на „Гуляйджийска“, разположена в най-оживения ѝ участък. В нея (благодарение на жълтия си корниз и декоративните капаци на прозорците „Скарата“ имаше ведър вид дори и в дъжда) пребиваваше Анна Уедърел и макар да не ѝ беше в навика да приема посетители в този час на деня, на Причард пък не му беше в навика да съобразява делата си с чуждите предпочитания. Той се качи по стъпалата и нахлу вътре, без дори да кимне на златотърсачите, които седяха в редица на верандата, вдигнали крака на парапета, и дялкаха тресчици, изстъргваха мръсотията под ноктите си и плюеха тютюн в калта. Те го изгледаха насмешливо и щом вратата се затръшна зад гърба му, заваляха шеговити коментари колко ли е загорял аптекарят, че да бърза така.
Причард не беше виждал от седмици Анна. Беше разбрал за опита ѝ за самоубийство от Дик Манъринг, който от своя страна беше преразказал сведенията, дадени му от Ах Сук, китаеца, който държеше пушалнята за опиум в Кънери. Анна често посещаваше китайското селище и затова мнозина я наричаха Анна Китайската — това прозвище накърняваше репутацията ѝ в някои кръгове и подсилваше популярността ѝ в други. Причард не беше нито в единия, нито в другия лагер — той не проявяваше никакъв интерес към частния живот на околните — и затова новината, че уличницата е любимка на Ах Сук и че разминалата ѝ се на косъм смърт е докарала китаеца почти до истерия, не породи у него нито любопитство, нито отвращение. (Манъринг не говореше китайски, но знаеше няколко йероглифа — метал, искам, смърт, — които бяха достатъчни да завърже разговор с помощта на тефтерчето си, пожълтяло от употреба и тъй запълнено с драсканици, че той можеше да отправя дълбокомислени послания само като прелисти назад страниците и посочи с пръст стар спор, сметка или сделка.)
Причард се беше засегнал, че Анна не го е потърсила. Все пак той беше аптекар и южно от река Грей беше единственият доставчик на опиум за западния бряг на Кентърбъри. Точно от такъв специалист имаше нужда тя, трябваше да му се обади, да потърси съвет. Причард не вярваше Анна да е направила опит да посегне на живота си, според него това беше невъзможно. Беше сигурен, че е била принудена да вземе опиата против волята си или че той нарочно е бил примесен с друго, за да ѝ причини вреда. Аптекарят се беше опитал да прибере остатъка от опиума от китайската пушалня, за да го изследва за следи от отрова, но Ах Сук беше твърде ядосан, за да изпълни молбата му, и ясно заяви (отново чрез Манъринг) решимостта си никога повече да не купува от него. Причард не обърна никакво внимание на заплахата — разполагаше с достатъчно голяма клиентела в Хокитика и продажбата на опиум носеше много малка част от приходите му, — но професионалното му любопитство към случилото се все още не бе задоволено. Затова сега се налагаше да разпита самата Анна.
Читать дальше
