— И Лодърбак ще е дръпнал затворниците за своите начинания.
— Да, плюс немалка част от бюджета на областта.
— Добре — кимна търговецът. — Да речем, че се съглася и вие получите своя затвор. Споменахте, че и двамата ще извлечем изгода.
— Да, разбира се! — възкликна Шепард. — Вие ще имате работа, господин Нилсен. Ще получите обичайната си комисиона за наемането на работниците, за желязото, за дървения материал, за пироните и всяка дреболия. Съвсем законна печалба — ето това ще е вашата полза.
Нилсен не можеше да възрази срещу този довод (от месеци не беше сключвал договор, който да му донесе такъв приход), но го смущаваше начинът, по който Шепард беше отправил предложението си. Тъмничарят беше използвал думата „убийство“ и беше нарекъл това престъпление „тънко“, беше изчакал влизането на Албърт, за да попита за Емъри Стейнс пред свидетел, а докато предаваше хронологията по случая с Уелс, не беше допуснал търговецът да го прекъсне, уж да не би да сподели нещо, което да го свърже с престъплението, като така внушаваше, че подозира подобна възможност. Шепард се държеше с домакина си като с виновен човек.
— А какво ще стане, ако не приема предложението ви? — попита Нилсен.
Тъмничарят разтегли устни в рядко срещана усмивка, чието въздействие беше плашещо.
— Вие упорствате да възприемате предложението ми като изнудване — рече той. — За мен това е необяснимо.
Нилсен не издържа дълго погледа му.
— Ще ви отпусна заема и ще предложа услугите си срещу съответната комисиона — заяви той с тих глас и придърпа архитектурните планове към себе си. — Изчакайте малко, моля, за да си отбележа какви материали ще са ви необходими.
Тъмничарят кимна и най-сетне посегна към кафето, което изстиваше на бюрото пред него. Подхвана чинийката внимателно, в огромната му ръка порцеланът изглеждаше невероятно крехък, все едно беше достатъчно Шепард да стисне юмрук, за да стрие на прах чашката. Пресуши на една глътка кафето и остави обратно чинийката на същото място. След това пъхна отново лулата в устата си, скръсти ръце и зачака. Неравномерното дращене на молива на Нилсен беше единственият звук в стаята.
— Ще ви напиша чек в понеделник сутринта — обеща търговецът, след като пресметна окончателната сума. — Може да пуснем обява за поръчка в понеделнишкия брой на вестника, аз ще изпратя бележка на Льовентал. Най-добре е работниците да се съберат тук, на тържището, точно в десет, за да подпишат договорите, това ще даде възможност повече хора да прочетат вестника и да разпространят новината. До обяд в понеделник, ако времето позволява, може да започнем работа.
Шепард бе присвил очи.
— Льовентал ли казахте? Бен Льовентал? Евреинът?
— Да — премига Нилсен. — Няма как да пуснем обявление без вестника. Освен ако не предпочитате листовки или афиши, но всички четат „Таймс“.
— Надявам се, разбирате, че инвестирането на вашата комисиона следва да си остане само между нас?
— Естествено, господине. — Миг мълчание. — Давам ви честната си дума — добави търговецът и веднага съжали за избраната фраза.
— Може би не е зле да впишем такава клауза в договора — подхвърли Шепард. — За всеки случай.
— Може да имате вяра на дискретността ми — рече Нилсен и отново се изчерви.
— Надявам се да е така — отвърна тъмничарят, изправи се и протегна десница.
Нилсен също стана и двамата си стиснаха ръцете.
— Господин Шепард — обади се изведнъж той, когато гостът се обърна към вратата. — Това, което говорихме преди, за дивото и цивилизацията, за стария и новия свят…
Лицето на Шепард беше безизразно.
— Да?
— Любопитно ми е да разбера как гледате през тази призма на всичко това — имуществото на Уелс, съкровището, вдовицата му.
Тъмничарят размишлява дълго, преди да отговори.
— Парите дават възможност за цялостно преобразяване, господин Нилсен — рече той накрая. — Намери ли късче самородно злато, човек може да си купи нов живот. А цивилизованият свят не предлага подобен шанс.
Ф
След като Шепард си тръгна, Нилсен дълго размишлява над предложението на тъмничаря. В ума му беше покълнало съмнение. Струваше му се, че е изтървал нещо, все едно беше намерил вързана кърпичка, смачкана на топка в джоба на стара жилетка, и колкото и да се напъваше, не можеше да си спомни какво е трябвало да му подскаже тя, каква задача е имал да свърши, нито пък къде е бил, когато е направил възелчетата и я е прибрал до сърцето си. Барабанеше по бюрото напрегнато, подръпваше реверите си. Дъждът плющеше по прозореца. Сивите сенки в стаята се издължиха, слънцето беше скрито от облак.
Читать дальше
