Когато аптекарят влезе, съдържателя на странноприемницата Клинч го нямаше и самата тя изглеждаше празна и запусната. След като очите му свикнаха със сумрака, той различи помощника на Клинч, който се беше облегнал на тезгяха и четеше стар брой на „Лийдър“, като едновременно произнасяше шепнешком думите и ги следеше с пръст по редовете. Движението на ръката му беше излъскало дървото и то сияеше като намазано с олио. Момчето вдигна глава и му кимна. Докато минаваше край него, аптекарят му подхвърли един шилинг, то го хвана във въздуха, захлупи го отгоре на дланта си и извика след него:
— Ези!
Причард, който вече беше поел нагоре по стълбите, се изсмя рязко. Когато се чувстваше обиден, ставаше груб, а в момента беше направо озлобен. Коридорът беше пуст, но въпреки това аптекарят долепи ухо до вратата на Анна Уедърел и се ослуша, преди да почука.
Харалд Нилсен правилно се беше досетил, че отношенията на Причард с блудницата са доста по-сложни от неговите, но заключението му, че аптекарят е влюбен в нея, беше погрешно. Всъщност вкусът на Причард към жените беше съвсем ортодоксален, даже момчешки. Той по-скоро би хлътнал по доячка, отколкото по уличница, колкото и да е грозна доячката и колкото и да е красива уличницата. Аптекарят ценеше чистотата и простотата, скромните рокли, тихия глас, покорността и почти пълната липса на стремеж за себеизява, с други думи, точно обратното на това, което представляваше той. Идеалът му за жена беше негова пълна противоположност: тя трябваше да знае това, което той не знае, и да е спокойна тогава, когато той не е. Спътницата в живота му трябваше да е нещо като котва, гледана отгоре, откъм повърхността, лъч светлина, утеха и благословия. С крайностите и опияненията си Анна Уедърел твърде много приличаше на него. Не че я мразеше заради това, по-скоро я съжаляваше.
Като цяло Причард рядко отваряше дума за нежния пол. Не му беше приятно да разговаря за жени с други мъже, според него този навик издаваше незрялост и склонност към самохвалство. Заради мълчанието му приятелите го смятаха за твърде благовъзпитан, а жените го намираха за загадъчен и непроницаем. Той не беше грозен, имаше солидна професия и можеше да мине за желана партия, ако не беше толкова отнесен в работата си и се появяваше по-често в обществото. Причард обаче ненавиждаше големи смесени групи, в които мъжът е длъжен да действа като представител на своя пол и закачливо да изтъква пред очите на всички събрали се своите предимства. В подобна обстановка ставаше скован и раздразнителен. Предпочиташе по-задушевна компания и имаше малко приятели, на които беше верен до смърт, както беше верен по свой си начин на Анна. Близостта, която изпитваше към нея, се дължеше главно на това, че мъжът не е длъжен да обсъжда блудниците си с другите: уличницата е личен въпрос, пиршество, на което се наслаждаваш сам. Ето това уединение търсеше аптекарят у Анна. За него тя беше самота и дори когато беше с нея, той не я допускаше до себе си.
Причард беше обичал истински веднъж като млад, ала вече бяха минали шестнайсет години, откакто Мери Мингис стана Мери Фъркин и замина за Джорджия да живее сред червената пръст на памучните поля (както си го представяше той) — невероятна скука, дължаща се на богатството и безоблачните небеса. Дали е жива, дали господин Фъркин все още е на този свят, дали е родила деца, дали е губила рожби, дали е запазила красотата си, или не, той не знаеше. За него тя си оставаше Мери Мингис. За последно я беше видял като двайсет и пет годишна девойка, облечена в скромна муселинена рокля на цветчета и със сплетени на венец къдрици, без никакви накити по пръстите и китките — тя го прие седнала под прозореца, когато той отиде да се сбогуват.
„Джоузеф — беше му казала на раздяла Мери и после той си го записа в тефтерчето, за да не го забрави, — Джоузеф, ти никога не си бил в мир с доброто. Хубаво, че не легнах с теб. Така ще си спомняш с обич за мен.“
Той чу от другата страна на вратата забързани стъпки.
— А, ти ли си? — рече вместо поздрав Анна.
Беше разочарована, явно очакваше друг. Причард влезе безмълвно и затвори вратата. Анна се дръпна и пристъпи в светлото очертание пред прозореца.
Носеше траур, но от старомодната кройка на роклята (извити на камбана поли и повдигната талия) и от избелелия цвят на плата Причард се досети, че дрехата не е била шита за нея, сигурно ѝ я бяха дали или по-вероятно е била намерена изхвърлена на брега след някое корабокрушение. Подгъвът беше отпуснат и като лентичка над пода минаваше три пръста по-тъмна ивица. Странно беше да видиш уличница в траур, все едно гледаш издокарал се пастор или дете с мустаци, помисли си Причард.
Читать дальше
