В този момент влезе служителят с дървена табла с кафе. Той не беше на себе си от вълнение, тъй като търговецът рядко приемаше посетители, още по-малко с такава тайнствена слава като Причард (известен с опиума си) и Шепард (известен със съпругата си). Чиновникът беше подредил каничката с кафе и чашките изключително внимателно върху таблата и я носеше с щръкнали настрани лакти и изправен гръб. Нилсен кимна одобрително — не беше обичайно служителят да му приготвя кафе, — но му беше приятно да си представя какво впечатление ще остави това у госта. Служителят остави таблата на шкафчето до стената и вдигна каничката да напълни чашите. Надяваше се двамата да продължат разговора, докато е в стаята, и затова се стараеше да налива бавно, загледан в недоволно плаващите люспици от цикорията, която беше добавил към кафеените зърна за икономия: с грозния си мазен слой те разваляха ефекта от старанието му.
Шепард се обади зад него:
— Между другото, господин Нилсен, какво знаете за Емъри Стейнс?
Кратко мълчание.
— Знам, че е изчезнал — отвърна накрая Нилсен.
— Да, изчезнал е — кимна тъмничарят. — Никой не го е виждал от половин месец. Много странно.
— Не го познавам добре — измънка търговецът.
— Така ли?
— Той е просто познат, не ми е приятел.
— Аха.
Нилсен се прокашля и изведнъж избухна:
— Още ли се мотаеш, Албърт?
Чиновникът пусна каничката.
— Да оставя ли подноса, господине?
— Да, да, върви си, за бога! — извика Нилсен.
Пое грубо подадената му чаша и разля кафето в чинийката, а след това я тресна на бюрото тъй, че тя издрънча. Чиновникът поднесе втората чаша на Шепард, който изобщо не посегна към нея, а кимна безмълвно да я сложи пред него.
— Ще говоря направо — поде тъмничарят, след като разочарованият Албърт затвори вратата. — Възнамерявам веднага да пристъпя към строежа на затвора, така че когато Лодърбак встъпи в длъжност, работата да е доста напреднала. Съзнавам, че отстрани това може да се възприеме като опит да попреча на успеха на кампанията му. Затова дойдох при вас, тъй като разчитам както на услугите, така и на дискретността ви.
— От какво имате нужда? — попита предпазливо Нилсен.
— От строителни материали и десетина-дванайсет общи работници, които да се захванат с изкопаването на основите — отвърна Шепард и посегна да извади от вътрешния си джоб плановете. — Мога да ви предложа обичайния процент комисиона. Парцелът вече е закупен и одобрен. Ето архитектурната скица.
Търговецът пое от грамадната му ръка листа и започна да го разгъва.
— Това е оригиналът, така ли? Имате ли копие?
— Да, това е оригиналът. Няма копие. Не го оставям без надзор и винаги го нося у себе си, разбира се.
— Разбира се — кимна Нилсен и посегна към очилата си.
— Причината да се обърна към вас — продължи тъмничарят, — а не към Кокран или Морисън, или някой друг от конкурентите ви, които — простете за откровеността — са в по-добро финансово състояние, се дължи отчасти само на славата ви на оправен мъж. — Нилсен вдигна поглед. — Позволете ми да говоря откровено. Въпросът е щекотлив, знам, ще се постарая да бъда тактичен. До ушите ми достигнаха сведения, че от продажбата на имуществото на господин Кросби Уелс сте прибрали комисиона на стойност няколкостотин лири. — Търговецът отвори уста, но Шепард вдигна ръка. — Не казвайте нищо, което би могло да ви злепостави, докато не ме изслушате докрай. Нека първо ви разкрия какво знам аз. Трупът мина през полицейския лагер, преди да бъде погребан, а тъй като покойникът нямаше нито близки, нито приятели, опелото беше извършено при нас. Беше ми оказана честта да разпозная тялото и да присъствам, докато лекарят го преглежда за следи от наранявания. Доктор Гилис заключи, че смъртта е причинена от злоупотреба с алкохол, и с моите нищожни познания не бих оспорвал мнението му. Доктор Гилис обаче изключително внимателно изследва съдържанието на стомаха и вътрешностите и откри не само храна и алкохол, а и следи от лауданум, макар и в твърде малки количества. С две думи, не смятам, че Кросби Уелс е бил отровен от друго освен от алкохол. Още преди опелото земята и дъскорезницата на Уелс бяха продадени. Имотът, както знаете, беше иззет от банката и беше продаден незабавно на господин Едгар Клинч — сделката е напълно законна и все пак не може да не пробуди любопитство скоростта, с която бе извършена смяната на собствеността. Доколкото знам, след това вие сте били нает да разчистите къщата и да продадете вещите на покойника срещу комисиона в размер на процент от приходите, приели сте тази задача и сте открили голямо количество злато (къде беше скрито, в тенекията с брашно ли?) на обща стойност четири хиляди лири. Достатъчно пари, за да се върне човек в родината, както се казва. Към този момент, господин Нилсен, сте можели да си заминете за дома благодарение на хубавата комисиона, ала това начинание явно е било осуетено от появата на вдовицата на господин Уелс. Тя пристигна седмица след погребението, но навреме, за да оспори продажбата на имуществото и всяка сделка, последвала от нея. Както вече споменах, не вярвам Кросби Уелс да е бил отровен. Но също така не вярвам скритото злато да е било негово, още по-малко — на вдовицата му. Нейната поява е поредното странно събитие в история, която и без това е твърде странна за моя вкус. — Той замълча за миг. — Нещо от изброеното дотук да е невярно? Може и да не отговаряте, ако желаете.
Читать дальше
