Той подравни писмата в ръката си. Още преди час трябваше да е позвънил на прислужницата, за да заповяда да изнесат сандъка, ако се забавеше още, щеше да предизвика подозрения. Зачуди се какво да стори. Нямаше време да препише всички писма. Дали да ги върне в скривалището им? Или да ги задържи? Да ги предаде на властите в Хокитика? Със сигурност имаха значение за случая и щом бъдеше призован съдия от Наказателния съд, щяха да са изключително ценни.
Муди прекоси стаята и седна на ръба на леглото да помисли. Можеше да изпрати писмата на Льовентал с указания да ги отпечата изцяло в няколко последователни броя на „Уест Коуст Таймс“. Можеше да се обърне към тъмничаря Джордж Шепард с молба за съвет. Можеше да ги покаже на приятеля си Гаскоан, като го закълне да пази тайна. Можеше да призове дванайсетимата от „Короната“, за да чуе мнението им. Можеше да ги занесе на комисаря или още по-добре, на съдията. Но какво щеше да постигне? Какво щеше да стане? Кой щеше да спечели от това? Той преплете пръсти и въздъхна.
В крайна сметка взе свитъка, завърза връвта точно както беше преди и върна писмата на мястото им под плата на сандъка. Затвори капака, залости резето и се отдръпна да го погледне отстрани, за да се увери, че всичко е, както го е намерил. След това си сложи палтото и шапката, все едно току-що се е прибрал от обяда в „Максуел“, и позвъни. Прислужницата се появи веднага и с ядосан глас той я уведоми, че са му донесли чужд сандък. Бил си позволил да го отвори и да прочете изписаното вътре име, собственик бил някой си Алистър Лодърбак, когото не познавал и който със сигурност не бил отседнал в „Короната“, а и името му нямало нищо общо с неговото. Вероятно неговият сандък е бил изпратен на господин Лодърбак. Той възнамерявал да прекара следобеда в билярдната зала на улица „Стафорд“ и очаквал грешката да бъде поправена, докато се завърне, било изключително важно вещите му да пристигнат възможно най-рано, понеже искал да присъства довечера на организираната от вдовицата „духовна беседа на по чашка“ в „Скитническа слука“ и държал да е подобаващо облечен. И накрая на излизане добави, че е изключително недоволен и наскърбен от случилото се.
В която „Скитническа слука“ най-сетне отваря врати.
Провесената над входа на „Скитническа слука“ табелка беше прерисувана и сега напереният младеж с вързоп на рамо крачеше под обсипано със звезди небе. Дори и да образуваха съзвездие, то не беше познато на Манъринг. Докато прекосяваше верандата, той забеляза, че чукалото е лъснато, прозорците са измити, изтривалката е сменена и до вратата е закачен нов надпис:
ЛИДИЯ УЕЛС, МЕДИУМ, СПИРИТИСТ
РАЗКРИВАНЕ НА ТАЙНИ
ПРЕДСКАЗВАНЕ НА БЪДЕЩЕТО
Манъринг почука, отвътре се чуха женски гласове и забързани стъпки по стълбите. Надяваше се, че ще му отвори Анна.
Веригата вътре изтрака, магнатът пристегна възела на вратовръзката си и след като се огледа в стъклото, поизправи рамене. Вратата се отвори.
— Дик Манъринг!
— Госпожо Уелс! — възкликна той и се постара да прикрие разочарованието си. — Желая ви добър вечер!
— Надявам се да е добра, макар че още не е вечер. — Тя се усмихна. — Точно вие би трябвало да знаете колко е неучтиво да пристигате преди уречения час. Майка ми би нарекла подобно поведение варварско.
— Нима съм подранил? — Магнатът бръкна да извади джобния си часовник, уж изненадан. Много добре знаеше, че е подранил, искаше да пристигне преди останалите, за да поговори с Анна насаме. — О, виж ти! — възкликна той, присвил очи към циферблата. Вдигна рамене и прибра часовника в джобчето на жилетката. — Явно сутринта съм забравил да го навия. Но така или иначе, вече съм тук, пък и вие отворихте. Как сте се издокарали, а? Много, много добре изглеждате!
Вдовицата носеше траур, макар че тоалетът ѝ беше „пипнат“, както навярно би се изразила тя, с множество дребни поправки, които подмолно опровергаваха строгото мрачно излъчване на дрехите. Отпред роклята ѝ беше избродирана с лъскави копринени конци, тъй че на гърдите проблясваха и лъщяха множество малки розички, черна роза имаше и на жалейката, закрепена като маншет на пухкавата ѝ бяла китка, а трета черна роза беше втъкната в косите ѝ над ухото.
Все така усмихната, тя попита:
— И какво да ви правя сега? Поставихте ме в ужасно положение, господин Манъринг. Не мога да ви поканя да влезете. Това би означавало да окуража грубиянщината ви и докато се усетим, цялото добро общество в Хокитика ще пропищи от вас. Но и не мога да ви оставя на улицата, тъй като тогава и двамата ще станем варвари. Вие заради нахалството си, а аз заради негостоприемството си.
Читать дальше
