Елинор Катън - Светилата

— Дори и да е така, тя ще го извести веднага щом той се върне.

— Дотогава ще съм готов.

— И как ще се приготвиш?

— Ще съм готов — настоя Ах Сук. — Още няма значение. Карвър го няма.

— Жената му е вярна, а ти си се заклел да му отмъстиш, едва ли го е забравила. Със сигурност не ти желае доброто.

— Ще внимавам.

Ах Кю въздъхна. Надигна се, изтупа панталона си и изведнъж замря, после вдиша рязко през носа. Направи няколко крачки към Ах Сук и го сграбчи за раменете.

— Вониш! Едва се крепиш на краката си, Сук Яншън. Миризмата се усеща от двайсет крачки!

Ах Сук наистина беше минал през колибата си в Кънери да изпуши следобедната си лула и въздействието от това беше видимо, само че той не обичаше да го мъмрят за навика му. Дръпна се рязко и измърмори кисело:

— Всеки си има някаква слабост.

— Слабост ли! — извика Ах Кю и се изплю на земята. — Не е слабост, а лицемерие. Как не те е срам!

— Не ми говори така, не съм дете.

— Пристрастеният е като дете.

— Добре, значи съм дете — инатливо заяви Ах Сук. — На теб какво ти влиза в работата?

— Влиза ми, щом искаш да дойда с теб довечера.

— Не ми е притрябвала твоята закрила.

— Заблуждаваш се.

— Заблуждавам се, а? И как ме нарече, лицемер? — възкликна Ах Сук. — Дойдох да проявя любезност към теб, а ти само ме обиждаш!

— Заслужаваш си обидите. Станал си роб на опиума, заради който е загинал баща ти, а имаш наглостта да се представяш за защитник на семейната чест! Оплакваш го как е бил предаден, а всеки път, щом посегнеш към лулата, ти го предаваш наново!

— Франсис Карвър уби баща ми — измърмори Ах Сук, отстъпвайки.

— Опиумът е убил баща ти. Погледни се! — Ах Сук се беше препънал в корен и едва не падна. — Какъв отмъстител ще стане от теб, Ах Сук, щом не можеш да стоиш на краката си!

Ядосан, Ах Сук се подпря с ръка, изправи се и се обърна, зениците му бяха черни и влажни.

— Знаеш съдбата ми — рече той. — Опиатът ми беше даден като лекарство. Не съм посегнал към него по своя воля. Но не мога да се противопоставя на властта му над мен.

— Имал си предостатъчно време да го откажеш. Нали си бил в затвора няколко седмици преди процеса?

— Не беше достатъчно да преодолея нуждата си от него.

— Нужда! — извика презрително Ах Кю. — Каква жалка дума! Нищо чудно, че не я използва в историята, която ми разказа. Предпочиташ възвишени слова като „чест“, „дълг“, „предателство“ и „отмъщение“!

— Историята ми…

— Историята ти отделя повече внимание на сполетелите те несправедливости, отколкото на стоварилия се над семейството ти позор. Кажи ми, Сук Яншън, на кого искаш да отмъстиш, на мъжа, убил баща ти, или на този, който не ти е помогнал пред „Белият кон“?

Ах Сук го гледаше смаяно.

— Нима се съмняваш в подтика ми?

— Подтикът не е твой! Няма как да е твой! Погледни се! Едва се крепиш!

Възцари се мълчание. От долината се чу приглушен изстрел, последван от вик.

Накрая Ах Сук кимна.

— Сбогом.

— Защо се сбогуваш с мен?

— Ясно показа мнението си. Не ме харесваш, отвратен си от мен. Но въпреки това аз ще отида на празненството на вдовицата.

Ах Кю бързо кипваше, ала не обичаше да излиза лошият в спора. Той поклати глава и като вдиша шумно през носа, рече:

— Ще дойда с теб. Искам да поговоря с господин Стейнс.

— Знам. Дойдох тук с добри намерения, Кю Лон.

Ах Кю отвърна тихо:

— Човек познава сърцето си най-добре. Не биваше да се съмнявам в подтика ти.

Ах Сук за миг затвори очи.

— Докато стигнем в Хокитика — рече той, — ще се съвзема.

Ах Кю кимна.

— Няма да е зле.

След като се сбогува с Гаскоан, Уолтър Муди веднага се отправи към „Короната“, където бяха доставили пътния му сандък. Връхлетя вътре устремено, прекоси преддверието забързано и изкачи стълбите на един дъх, не успя от първия път да вкара ключа с треперещата си ръка и изруга на глас. Изведнъж го беше обзело необяснимо нетърпение да зърне вещите си, струваше му се, че възвръщането на драгоценните принадлежности от предишния му живот някак си ще заздрави връзка, която след корабокрушението на „На добър час“ му се виждаше несъществуваща.

Напоследък Муди все по-често се сещаше за срещата с баща си в Дънидин. Сега съжаляваше за бързината, с която е напуснал злощастното събитие. Вярно беше, че баща му го беше предал. Също така беше вярно, че и брат му го беше предал. Ала въпреки това Муди можеше да им прости, да остане и да изслуша Фредерик. В Дънидин не го беше видял, тъй като беше избягал от срещата с баща си, преди Фредерик да се появи, и затова не знаеше дали той е добре, дали е женен и щастлив, извадил ли е късмет в Отаго и възнамерява ли да живее до края на дните си в Нова Зеландия, не знаеше дали баща му и брат му са търсили злато заедно или с други хора, или пък сами. Това го натъжаваше. Трябваше да намери възможност да се види с брат си. Но дали Фредерик би се съгласил? Муди не знаеше дори това. Откакто беше пристигнал в Хокитика, на три пъти сядаше да му пише, но още след първите няколко думи оставяше писалката.