Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

И французинът падна върху колата и я разтресе и италианецът вътре очевидно се поряза и изскочи от колата целия омазан с крем за бръснене и кървяща рана на лицето и каза: "Коп'ле!", и започна да реже лицето на французина и когато французинът вдигна ръце, той тръгна да реже и тях.

– Коп'ле, ти, мръсно коп'ле!

Това беше втората ми нощ в града и ми бе много тежко да го понеса, затова влязох в бара и седнах и пичът до мен се обърна и ме попита:

– Ти французин ли си или италианец?

И аз отговорих:

– Всъщност съм роден в Китай, баща ми беше мисионер и един тигър го уби, когато бях малък.

В този момент някой започна да свири на цигулка зад мен и това ме спаси от други въпроси, пийвах си бира. Когато цигулката спря да свири, някой седна от другата ми страна.

– Казвам се Сандерсън. Изглежда, че имаш нужда от работа.

– Имам нужда от пари. За работа не съм умрял.

– Единственото, което трябва да правиш, е да седиш на този стол за по няколко часа вечер.

– Къде е уловката?

– Осемнадесет долара на седмица и ръцете далече от касата.

– Как ще ме накараш да не го правя?

– Плащам осемнадесет долара на седмица на един друг, за да те наблюдава.

– Ти французин ли си?

– Сандерсън. Шотландец-англичанин. Далечен роднина на Уинстън Чърчил.

– Знаех си, че в теб има нещо сбъркано.

Беше място, където таксиджиите от тази таксиметрова компания идваха да налеят бензин, аз наливах бензин, вземах парите и ги хвърлях в касата, по-голямата част от нощта седях на стол. Работата вървеше добре през първите 2-3 вечери, имаше малък спор с таксиджиите, които искаха да им сменям спуканите гуми. Някакво италианско момченце се обади по телефона и вдигна скандал на шефа, че нищо не съм бил правил, но аз си знаех защо съм там – да пазя парите. Старецът ми беше показал къде стоеше пистолетът, как да го използвам и да се старая таксиджиите винаги да си плащат за използвания бензин и масло, но аз нямах желание да пазя $$$$$$ за осемнадесет кинта на седмица и тук Сандерсън бе сбъркал в преценката си. Аз щях да прилапам парите, ама моралът нещо объркваше работата: навремето някой ми беше втълпил идиотската идея, че да се краде е лошо, и доста зор виждах, за да преодолея предразсъдъците си. Междувременно работех върху тях, срещу тях, с тях, нали разбирате.

Около четвъртата нощ една дребна негърка застана на прага, тя просто стоеше там и ми се усмихваше, трябва да сме се гледали около 3 минути.

– Как я караш? – попита тя. – казвам се Елзи.

– Не я карам много добре, казвам се Ханк.

Тя влезе и се облегна на едно малко старо бюро. Изглежда, че беше облечена в момичешка рокля, имаше движенията на малко момиче и весели пламъчета в очите, но беше жена, трептяща и чудна наелектризираща жена в кафява и чиста момичешка рокля.

– Може ли да си купя безалкохолно?

– Разбира се.

Тя ми подаде парите и аз я гледах как отваря капака на хладилника с безалкохолно и как, след сериозно обмисляне, си избира напитка, след това седна на малката табуретка и аз я гледах как пие напитката си. Ситните мехурчета въздух летяха из електрическата светлина, из бутилката, гледах тялото ѝ, гледах краката ѝ, бях изпълнен с нейната топла кафява доброта, самотно беше на това място просто да седиш на този стол нощ след нощ за осемнадесет долара на седмица.

Тя ми подаде празната бутилка.

– Благодаря.

– Аха.

– Нещо против, ако доведа няколко мои приятелки утре вечер?

– Ако са като теб, сладурче, доведи ги всичките.

– Като мен са.

– Доведи ги всичките.

Следващата вечер дойдоха още три-четири, приказваха и се смееха и купуваха и пиеха безалкохолно, Исусе, ама колко сладки бяха, млади, надарени, всичките млади чернокожи момичета, всичко бе забавно и прекрасно, и наистина така беше, те ме караха да се чувствам по този начин. Следващата вечер дойдоха осем-десет, следващата вечер тринайсет-четиринайсет. Започнаха да носят джин или уиски и да ги смесват с безалкохолното, и аз донесох алкохол.

Но Елзи, първата, беше най-красива, тя сядаше в скута ми и след това скачаше и крещеше: "Хей, Исусе Христе, ще ми избуташ вътрешностите до главата с тая дебела въдица!" Държеше се сърдито, много сърдито, а другите момичета се смееха, и аз просто си седях там смутен, усмихващ се, но в известен смисъл щастлив. Идваха ми в повече, но шоуто си заслужаваше, почнах полекалека да се отпускам, когато някой шофьор натиснеше клаксона, аз ставах с леко злобен поглед, довършвах си питието, изваждах пистолета и го давах на Елзи, като ѝ казвах: "Виж сега, Елзи, бейби, пази тая проклета каса вместо мен и ако някое от момичетата се приближи до нея, надупчи ѝ путката, ясно?