Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Стигнах до музикалния салон и блясъкът на една светкавица запали спиралите дим, които се носеха във въздуха като гирлянди от пара. Близо до галерията клавиатурата на пианото образуваше една безкрайна усмивка. Прекосих салона и отидох до вратата на библиотеката. Беше затворена. Отворих я и светлината от стъклената беседка, която ограждаше личната библиотека на книжаря, ме посрещна топло като желан гост. Стените, покрити с препълнени рафтове, образуваха овал, в чийто център почиваха маса за четене и две елегантни кресла. Знаех, че Клара държи книгата на Каракс в един стъклен шкаф до свода на беседката. Предпазливо се отправих натам. Планът ми — или по-скоро липсата на план — бе да взема книгата, да я измъкна от дома, да я връча на онзи лунатик и завинаги да я изгубя от поглед. Никой освен мен нямаше да забележи липсата й.

Книгата на Жулиан Каракс ме очакваше както обикновено; гърбът й се подаваше в дъното на една лавица. Взех я в ръце и я притиснах до гърдите си, сякаш прегръщах стар приятел, когото бях на път да предам. Същински Юда, мина ми през ум. Приготвих се да изляза оттам, без да се обадя на Клара. Щях да отнеса книгата и завинаги да изчезна от живота на Клара Барсело. Излязох от библиотеката с леки стъпки. В дъното на коридора смътно се виждаше вратата на Кларината стая. Представих си я легнала в кревата, заспала. Представих си как пръстите ми милват шията й, изучавайки едно тяло, чиито форми бях сътворил във фантазиите си. Обърнах се да си вървя, готов да захвърля шест години на химери, но нещо ме спря, преди да стигна до музикалния салон. Един глас, който тихо свистеше зад мен, иззад вратата. Дълбок глас, който шепнеше и се смееше. В стаята на Клара. Бавно отидох до нея. Сложих ръка на бравата. Пръстите ми трепереха. Бях закъснял. Преглътнах и отворих вратата.

Голото тяло на Клара лежеше върху белите чаршафи, които лъщяха като мокра коприна. Ръцете на маестро Нери се плъзгаха по устните, шията и гърдите й. Белите й очи се повдигаха към тавана и току потрепваха от тласъците, с които учителят по музика проникваше между бледите й, тръпнещи бедра. Същите ръце, разгадавали лицето ми преди шест години в сумрака на „Атенео“, сега бяха вкопчени в лъсналите от пот бутове на маестрото, в които Клара впиваше ноктите си, насочвайки го към недрата си с животинска, отчаяна страст. Усетих, че не ми достига въздух. Навярно съм стоял така, парализиран, и съм ги наблюдавал почти половин минута, докато погледът на Нери, отначало смаян, после пламнал от гняв, не откри присъствието ми. Все още задъхан, изумен, той спря. Клара здраво се притисна към него, без да разбира какво става, като отъркваше тялото си о неговото и ближеше шията му.

— Какво има? — простена тя. — Защо спря?

Очите на Адриан Нери горяха от ярост.

— Нищо — прошепна той. — Ей сега се връщам.

Нери се надигна от леглото и се хвърли към мен като снаряд със стиснати юмруци. Дори не го видях. Не можех да откъсна очи от Клара, плувнала в пот, задъхана, с ребра, които се очертаваха под кожата й, и потръпващи от желание гърди. Учителят по музика ме сграбчи за врата и ме извлече от стаята. Усетих, че краката ми почти не докосват пода, и въпреки всичките си усилия не можех да се изтръгна от хватката на Нери, който ме мъкнеше като вързоп през зимната градина.

— Главичката ще ти счупя, нещастник такъв — съскаше той през зъби.

Отнесе ме така, влачешком, чак до вратата на жилището, и там вече отпусна хватката си и силно ме блъсна на площадката. Книгата на Каракс изпадна от ръцете ми. Той я вдигна и яростно я запрати в лицето ми.

— Само да те видя отново тук, или да науча, че си се приближил до Клара на улицата, ей Богу, така ще те напердаша, че в болница ще влезеш, и хич не ме е грижа на колко си години — студено каза той. — Ясно ли ти е?

Надигнах се с мъка и открих, че при боричкането са пострадали и сакото, и гордостта ми.

— Как влезе тук?

Не отговорих. Нери въздъхна и разтърси глава.

— Хайде, дай ми ключовете — остро рече той, като се мъчеше да сдържи гнева си.

— Какви ключове?

Той така ме зашлеви, че чак паднах на пода. Изправих се с кръв по устата и с едно свистене в лявото ухо, което пронизваше главата ми като свирката на градски полицай. Опипах лицето си и усетих как разцепените ми устни горят под пръстите ми. На безименния пръст на учителя по музика блестеше окървавен пръстен с печат.

— Ключовете, казах!

— Я вървете на майната си — изплюх аз.

Не видях кога замахна. Изведнъж се почувствах така, сякаш пневматичен чук ми бе изтръгнал стомаха. Превих се надве като счупена марионетка, останал без дъх, и се заклатушках към стената. Нери рязко ме сграбчи за косата и взе да рови из джобовете ми, докато най-сетне намери ключовете. Свлякох се на земята, като се държах за стомаха и хълцах от мъка, а може би и от гняв.