Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Знаете ли нещо за Каракс? — запитах аз.

Исаак се спря в края на една галерия и ме погледна равнодушно.

— Не много. Само каквото са ми разказвали.

— Кой ви е разказвал?

— Някой, който го познаваше добре, или поне си мислеше така.

Сърцето ми подскочи.

— Кога беше това?

— Когато още имах коса на главата си. Вие трябва да сте били още в пелени и, честно казано, май не сте претърпели голямо развитие оттогава. Погледнете се само: целият треперите — рече той.

— То е, защото дрехите ми са мокри, пък и тук е студено.

— Друг път ме уведомете отрано и ще запаля централното отопление, за да ви посрещна както подобава, цвете мило. Хайде, елате. Тук е моят кабинет, където има печка и нещо, с което да се наметнете, докато ви сушим дрехите. И нещо като меркурохром 19 19 Антисептично средство. — Бел.прев. и кислородна вода също няма да ви се отрази зле, че имате такъв вид, сякаш току-що сте излезли от полицейския участък.

— Ама наистина, не се тревожете.

— Не се тревожа. Правя го заради себе си, не заради вас. Прекрачи ли човек онази врата, правилата ги определям аз и тук единствените мъртъвци са книгите. Да не вземете да пипнете някоя пневмония, та да се наложи да се обаждам в моргата. По-късно ще се погрижим за книгата. За трийсет и осем години не съм видял ни една, която да може да бяга.

— Не зная как да ви се отблагодаря…

— Стига празни приказки. Ако съм ви пуснал да влезете, то е само от уважение към баща ви, иначе щях да ви оставя на улицата. Последвайте ме, моля. И ако се държите прилично, може би ще ви разкажа какво зная за вашия приятел Жулиан Каракс.

С ъгълчето на окото си забелязах как по лицето му пробяга дяволита усмивка, когато си мислеше, че не го гледам. Исаак очевидно се наслаждаваше на ролята си на зловещ Цербер. Аз също се усмихнах вътрешно. Вече нямах и капка съмнение на кого принадлежи лицето на дяволчето от мандалото.

Исаак метна на раменете ми две тънки одеяла и ми подаде чаша с някаква димяща смес, която миришеше на топъл шоколад с ликьор.

— Тъкмо ми разправяхте за Каракс…

— Няма много за разправяне. Най-напред чух за него от Тони Кабестани, издателя. Това беше преди двайсет години, когато издателството още съществуваше. Щом се върнеше от своите пътувания до Лондон, Париж или Виена, Кабестани винаги се отбиваше тук да си побъбрим. Понеже и двамата бяхме овдовели, все се жалваше, че сега сме женени за книгите, аз — за антикварните, а той — за счетоводните. Бяхме добри приятели. При едно от посещенията си ми разказа, че тъкмо е закупил за няколко гроша правата да издаде на испански романите на някой си Жулиан Каракс, барселонец, които живеел в Париж. Това трябва да е било през ’28-ма или ’29-та година. Както изглежда, Каракс нощно време работел като пианист в един жалък бордей на Плас Пигал, а денем пишел на мизерен таван в квартал Сен Жермен. Париж е единственият град на света, където да умираш от глад все още се смята за изкуство. Каракс бе публикувал във Франция няколко романа, които във финансово отношение се оказали пълен крах. В Париж никой не давал за него и пукната пара, а Кабестани обичаше да купува на безценица.

— В такъв случаи на испански ли е пишел Каракс, или на френски?

— Кой знае, вероятно и на двата езика. Майка му била французойка, учителка по музика, струва ми се, и той от деветнайсет или двайсетгодишна възраст живеел в Париж. Кабестани казваше, че получавал ръкописите от Каракс на испански. За него беше все едно дали са превод или оригинал. Любимият език на Кабестани бяха парите, за другото не се кахъреше. Той смяташе, че с повечко късмет може би ще успее да пласира няколко хиляди бройки от романите на Каракс на испанския пазар.

— И успя ли?

Исаак сбърчи чело, докато ми наливаше още малко от подкрепителния си плач.

— Струва ми се, че най-много му провървя с „Червената къща“, от която продаде около деветдесет бройки.

— Ала все пак е продължил да издава Каракс, макар и на загуба — отбелязах аз.

— Така е. Честно казано, не зная защо. Кабестани далеч не беше романтик. Но може би всеки човек си има своите тайни… Между ’28-ма и ’36-та година публикува осем романа на Каракс. Всъщност Кабестани печелеше главно от катехизиси и от една серия розови романчета, чиято главна героиня бе някаква провинциална девойка, Виолета Ла Фльор — те се продаваха като топъл хляб по павилионите. Предполагам, че е издавал романите на Каракс само за удоволствие и за да оборва Дарвин.