Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Заклех се да не я виждам повече, да не споменавам името й и да не си припомням времето, което бях изгубил покрай нея. Поради някаква странна причина се почувствах умиротворен. Гневът, който ме бе накарал да хукна от къщи, се бе изпарил. Боях се, че на следващия ден яростта ще се завърне с нова сила. Боях се, че ревността и срамът бавно ще ме погълнат, когато късчетата от преживяното през тая нощ попаднат на мястото си. Оставаха няколко часа до зазоряване, ала трябваше да направя още нещо, преди да мога да се прибера вкъщи с чиста съвест.

Улица „Арко дел Театро“ се простираше пред мен като тесен процеп в мрака. В средата на уличката се бе образувало ручейче черна вода, което се стичаше като погребално шествие към сърцето на квартала Равал. Познах старата дървена порта и бароковата фасада, до които ме бе завел баща ми в една ранна утрин преди шест години. Изкачих се по стъпалата и се скрих от дъжда под свода на покритата галерия, която вонеше на урина и гнило дърво. Гробището на забравените книги имаше по-мъртвешки дъх от когато и да било. Не бях запомнил, че мандалото представлява лице на дяволче. Хванах го за рогата и потропах три пъти. Вътре ехото се разнесе като в пещера. След малко почуках пак, този път шест по-силни удара, докато чак юмрукът ме заболя. Изминаха още няколко минути и взех да си мисля, че по това време тук навярно няма никого. Сгуших се до вратата и извадих изпод сакото си книгата на Каракс. Отворих я и отново прочетох онова първо изречение, което ме бе завладяло преди години.

През онова лято валеше всеки ден, и макар че според мнозина това бе Божие наказание заради казиното, отворено в селото точно до църквата, знаех, че вината е моя и само моя, защото се бях научил да лъжа и устните ми още пазеха сетните думи на майка ми на смъртния й одър: никога не съм обичала човека, за когото се омъжих, а друг, който уж загинал във войната, така ми рекоха; потърси го и му кажи, че съм умряла, мислейки за него, защото той е истинският ти баща.

С усмивка си припомних онази първа нощ на трескаво четене преди шест години. Затворих книгата и се приготвих да почукам за трети и последен път. Още преди да съм докоснал мандалото, вратата се открехна достатъчно, за да загатне профила на пазач, който носеше светилник.

— Добър вечер — измънках. — Исаак, нали?

Пазачът ме изгледа, без да мигне. Отблясъците от светилника ваеха ъгловатите му черти в кехлибарено и яркочервено, като му придаваха несъмнена прилика с дяволчето от мандалото.

— Вие сте Семпере син — промърмори уморено той.

— Имате отлична памет.

— А вие имате кошмарен усет за време. Знаете ли колко е часът?

Стоманеният му поглед вече бе съзрял книгата изпод сакото ми. Исаак направи въпросително движение с глава. Измъкнах романа и му го показах.

— Каракс — рече той. — В тоя град трябва да има най-много десет души, които да го знаят или да са чели тази книга.

— Ами един от тях се е заканил да я изгори. Не се сетих за по-добро скривалище.

— Това е гробище, а не огнеупорна каса.

— Именно. На тази книга това й трябва — да я погребат там, където никой няма да я намери.

Исаак хвърли подозрителен поглед към уличката. Отвори вратата по-широко и ми направи знак да се вмъкна вътре. Тъмният и бездънен коридор миришеше на изгорял восък и на влага. В мрака се чуваше пресеклив звук от капки. Исаак ми даде да подържа светилника, докато вадеше от палтото си връзка ключове, за която би му завидял някой тъмничар. С помощта на някакво тайнствено знание откри сред тях нужния и го пъхна в една ключалка, защитена от стъклена витринка, пълна с релета и зъбчати колелца, която напомняше музикална кутия с индустриални размери. С едно завъртане на китката механизмът изпука като автомат и видях как лостовете и осите се плъзгат в удивителен механичен балет, за да затворят вратата с мрежа от стоманени пръти, които потънаха в звезда от отвори в каменните стени.

— Това го няма даже и в Националната банка — отбелязах аз впечатлен. — Прилича на нещо, взето от Жул Верн.

— Кафка — уточни Исаак, като взе пак светилника и се отправи към дълбините на сградата. — В деня, когато проумеете, че търговията с книгите е сиромашка работа и решите да се научите как да оберете банка или да основете такава, което е едно и също, елате при мен и ще ви обясня две-три неща за ключалките.

Следвах го по коридорите, които си спомнях отпреди, покрити с фрески на ангели и химери. Исаак държеше нависоко светилника, който от време на време изпускаше мехури от смътна червеникава светлина. Накуцваше едва забележимо и разнищеното палто от фланелен плат, с което бе облечен, напомняше пелерина на погребален агент. Хрумна ми, че този човек, нещо средно между Харон и библиотекаря на Александрия, би се чувствал съвсем удобно в някой роман на Жулиан Каракс.